Тя протегна ръка. Кърк я взе и я целуна официално. Виктор се засмя и я дръпна от устните му.
— Трябва да го правиш по-често — отбеляза той.
— Кое?
— Да се смееш.
След няколко минути влезе Кристенко. Беше слаб и жилав, с очила с дебели стъкла, които увеличаваха големите му зелени очи и им придаваха вид на постоянно учудени. Все още не беше навършил четиридесет, но русата му коса вече беше започнала да оредява и въпреки че се беше опитал да я приглади, тук-там се виждаше голото му теме. Вълненото му яке беше оръфано и старо, ризата му беше найлонова и неизгладена, а обувките му се нуждаеха от лъскане.
Не изглеждаше агресивен, но лявото му око беше насинено и подуто, а устата му беше разцепена. Том погледна укорително Виктор. Тя обаче само сви рамене, сякаш искаше да каже, че няма представа как е пострадал. Кърк се съмняваше в това.
Кристенко си поръча бира и водка, изпи водката на един дъх и я прокара с няколко глътки светло руско пиво. Комбинацията, изглежда, успокои нервите му. Той въздъхна, седна на едно високо столче до бара, а после огледа заведението и видя, че Кърк го наблюдава.
— Здравствуйте — каза Кристенко.
— Здравствуйте, Борис Иванович — студено отвърна Виктор и застана между двамата.
Кристенко озадачено присви очи, когато чу името си. Очевидно се опитваше да си спомни коя е тя.
— Не знаеш коя съм, нали? — попита тя и той глуповато поклати глава. — Наричат ме Виктор.
Кристенко се огледа отчаяно, после умоляващо погледна бармана, който мълчаливо режеше лимон. Виктор щракна с пръсти и кимна към вратата. Барманът остави работата си и излезе. Изражението на Кристенко беше уплашено като на хванато в капан животно. Имаше такъв вид, сякаш му беше лошо.
— Две седмици — неясно прошепна той. — Ти каза, че имам още две седмици.
— Имаш ги — отвърна Виктор. — Но и двамата знаем, че това няма да промени нещата.
— Имам вуйчо в Америка. Той ще ми прати пари — настоя Кристенко.
— Вуйчо, с когото не си говорил от десет години? Съмнявам се.
— Откъде знаеш… — Той зяпна от почуда.
— Работата ми е да знам. Не можеш да ми платиш сега. Няма да можеш и след две седмици.
— Ще ги спечеля. — Кристенко се разрида, раменете му се разтрепериха неудържимо.
— Майка ти обаче има спестявания.
— Не! — извика той. — Моля те, недей! Трябва да има друг начин. Ще направя каквото искаш. Но тя не трябва да знае.
Виктор бавно кимна на Том и после отстъпи назад.
— Търсим това. — Кърк извади снимката на портрета на Белак и я плъзна по бара към него. Кристенко избърса очи с ръкав и я взе. — За последен път е видяна в Берлин през 1945 година. Мислим, че може да я е взел руският Трофеен взвод и да са я прибрали в Ермитажа. Художникът се казва Белак.
— Не разбирам какво…
— Можеш ли да я намериш?
— Не знам къде да я търся — несигурно започна Кристенко.
— Ще ти платя — предложи Том. — Двадесет хиляди долара, ако я намериш. Петдесет хиляди, ако ми я донесеш.
— Петдесет хиляди? — Кристенко хвана снимката с две ръце и се втренчи в нея. — Петдесет хиляди? — повтори шепнешком.
— Можеш ли да я намериш? — попита Виктор.
— Ще се опитам.
— Не опитваш. Намираш я — обади се Виктор.
— Ето. — Том му даде пет хиляди в брой. — Да ти покажа, че съм сериозен.
Кристенко недоверчиво стисна дебелата пачка и колебливо погледна Виктор.
— Задръж ги — каза тя. — Ще ми платиш от петдесетте хиляди, когато ги получиш.
Той кимна и благодарно пъхна парите в якето си.
— Как да те намеря?
— Няма да търсиш мен. Вече ще имаш работа само с него. — Виктор посочи Том.
— Вземи. — Кърк му даде дигитален фотоапарат и мобилен телефон, осигурени от Виктор. — Трябват ми доказателства — снимки на картината. Когато ги направиш, обади ми се. В паметта има само един номер. След това парите са твои.
65.
Василиевски остров, Санкт Петербург
10-и януари — 19:45
Ренуик постави един по един лъскавите месингови патрони в пълнителя, после удари с него по масата, за да се увери, че е зареден както трябва.
Премери на ръка тежестта му и забеляза издрасканата му потъмняла повърхност. Новите пълнители падаха лесно, когато бъдеха освободени, но след продължителна употреба страните им леко се издуваха и се налагаше да се изваждат ръчно. За Ренуик обаче това нямаше голямо значение. Според него, ако човек не решеше проблема си с петнадесет куршума, нямаше да остане жив достатъчно дълго, за да се тревожи за втори пълнител. Той го плесна с длан и го вкара в пистолета — „Глок 19“.