Кристенко извади мобилния телефон от джоба си и набра номера. Отговориха му на третото позвъняване.
— Да?
Беше англичанинът.
— Намерих я.
— Отлично.
В гласа на мъжа прозвуча изненада. Кристенко явно се беше оказал по-бърз, отколкото очакваха.
— А сега какво? — колебливо попита руснакът. — Как ще си получа парите?
— Ще ни дадеш снимките, както се уговорихме. Щом се уверим, че са на картината, ще ни я донесеш и ще направим размяната.
Кристенко млъкна, обмисляше думите му.
— Откъде да знам, че имаш парите?
— Не ни ли вярваш, Борис? — подигравателно попита гласът.
— Толкова, колкото ми вярвате и вие.
— Добре — нетърпеливо каза англичанинът. — Ще донесем парите, когато дойдем да видим снимките, за да се увериш, че ги имаме. Парите са твои веднага щом ни дадеш картината.
— Хубаво. Тогава в девет и половина на Декабристкия площад, до Медния конник.
Кристенко затвори. Беше се изпотил, устата му беше пресъхнала.
Щеше да го направи.
67.
Площадът на декабристите, Санкт Петербург
10-и януари — 21:26
Както винаги около Медния конник, статуя, направена през 1782 година от френския скулптор Етиен Фалконе в чест на Петър Велики, имаше тълпи. Туристи и местни жители се редуваха да снимат изправения на задните си крака кон и ездача му, застинали в ярката светлина на прожекторите на земята. Лъскавите копита се извисяваха застрашително над главите на хората. Сянката на статуята се открояваше на фона на безоблачното небе.
Том говореше с Арчи по предавател. Микрофонът беше закачен на яката му, а прозрачната пластмасова слушалка почти не се забелязваше на кожата му. Чувстваше се малко смешно, тъй като разстоянието между двамата беше само няколкостотин метра, но Търнбул бе настоял да използват предавателя, така че Кристенко да не го види в компанията на друг човек и да се изнерви още повече. Том реши, че предложението е разумно.
— Как си? — попита Арчи. — Боли ли още?
— Не — излъга Кърк. Въпреки че болкоуспокояващите хапчета помагаха, рамото му все още пулсираше.
— Е, ще се оправиш. Между другото, къде са останалите?
— Аз съм на северната страна на площада. Търнбул и другите са в южната част. — Том се огледа, видя го и бързо отмести поглед. — Виждам те. А хората на Виктор?
— Чакат, в случай че ни потрябват. Може и да се наложи. Току-що забелязах Кристенко.
— Добре. Превключвам на главната честота. — Том натисна бутона на предавателя в джоба си. — Виктор, Доминик, Кристенко е тук.
— Мина покрай Адмиралтейството — потвърди Арчи. — Ей сега ще завие зад ъгъла.
— Виждаш ли картината? — попита Кърк.
— Не носи нищо. Сигурно я е оставил в музея, както каза.
— Голям конспиратор се оказа тоя Кристенко — обади се Търнбул.
— Може би ще му предложа работа, когато всичко свърши — засмя се Виктор.
— Ще го видите всеки момент — настойчиво каза Арчи.
Сякаш по подадена реплика, Кристенко се появи на ъгъла на Адмиралтейството и предпазливо тръгна през площада. На всеки няколко крачки крадешком поглеждаше през рамо.
— Господи! Не може да изглежда по-виновен дори да се опита нарочно — измърмори Арчи, който вървеше на шест-седем метра зад него.
Кристенко сигурно забеляза Том, защото му махна с ръка и после бързо я спусна до тялото си, осъзнал, че не бива да привлича внимание. Кърк кимна едва забележимо.
Срещнаха се под строгия поглед на Медния конник и се ръкуваха.
— Носиш ли парите? — Кристенко беше нервен, очите му бяха широко отворени и уплашени.
— Първо покажи картината — каза Том.
Руснакът бръкна в джоба си, извади дигиталния фотоапарат и му го даде. Кърк разгледа снимките, вдигна глава и кимна.
— Това е.
— А парите ми?
— Всичките са тук.
И вдигна една оръфана чанта, която Виктор беше изровила отнякъде. Беше достатъчно издръжлива за целта, но и стара, за да не бие на очи. Кристенко дръпна ципа, надникна вътре, после каза колебливо:
— Трябва да ги преброя.
— Точно са.
Напрегнатото пребледняло лице на руснака се отпусна в нещо като усмивка.
— Добре, добре. Тогава да направим размяната.
— Къде е картината?
— В музея. Ще отида да я взема и после пак ще се срещнем…