— Трябва да е от желязото, с което се тъпча — пошегува се той на руски.
Пазачите му махнаха да се приближи.
— Като те гледам колко си дебел, не е само от желязото — обади се някой от опашката отзад. Чистачите и пазачите отново се разсмяха.
— Вдигни ръце — каза пазачът с детектора за метал. Дигиталният екран беше зелен, което означаваше, че уредът е включен. Мъжът беше млад. Русата му коса беше подстригана съвсем късо, а носът му беше сплескан и леко крив, сякаш беше чупен поне няколко пъти. Търнбул се подчини. Пазачът започна да прокарва детектора по тялото му, но палецът му незабележимо натисна бутона за изключване и зеленият екран угасна. — Чист си — усмихна се младежът и се обърна към следващия човек, който беше задействал алармата и чакаше реда си. Палецът му натисна копчето и екранът отново светна.
— Не беше зле — прошепна Търнбул, докато вървяха след чистачите по тесен коридор, водещ към стълбите към подземието.
— Виктор каза, че може да ни вкара — напомни му Том. — Но оттук нататък всичко зависи само от нас.
Влязоха в голяма стая, пълна със столове в различен стил и разнебитени канапета. На възглавниците имаше черни петна и дупки от фасове, а по стените бяха заковани закачалки и снимки на голи жени, изрязани от списания и стари календари. Кърк и Търнбул съблякоха палтата си и ги закачиха. Неколцина чистачи носеха термоси и пиеха кафе, други събуваха тежките си ботуши и ги сменяха с удобни маратонки.
В помещението влезе мъж и започна да ги вика по имена — Том предположи, че е началникът на смяната. Хората се приближаваха до него по двама, получаваха лист, изчезваха в една странична стаичка и после отново се появяваха с колички, натоварени с метли, парцали, кофи, прахове и шишета с препарати за почистване и излъскване. Екипирани по този начин, работниците се качваха с асансьора на горните етажи и отиваха в посочените на листчетата стаи.
Търнбул сръга леко Том, за да му даде знак, че имената, написани на пропуските им, са извикани.
— Нови ли сте, момчета? — попита началникът на смяната. На пропуска на гърдите му пишеше, че се казва Григорий Миронов.
— Абсолютни новобранци — отговори Търнбул на перфектен руски, резултат от петте години подслушване на московския правителствен щаб за комуникации, както беше споделил с Кърк.
— Не са ми казали. — Миронов се намръщи.
— И на нас ни казаха само преди два часа.
Той погледна пропуските им, после лицата им.
— Няма ви в списъка.
— Вината не е наша.
Миронов въздъхна и посочи Том.
— Ти не говориш ли бе?
— Той е глухоням — увери го Търнбул.
Руснакът погледна подозрително Кърк, който отвърна на погледа му, без да мига. Миронов се ухили и каза:
— Личи си.
Том също се усмихна. Нямаше представа какво говорят.
— Тръгвайте. — Началникът на смяната даде един лист на Търнбул. — Взимате материалите и отивате на втория етаж. Ако се изгубите, питайте някой от пазачите.
Двамата взеха нещата от склада и забутаха количката към асансьора.
— Трябва да отидем на втория етаж в Западното крило — каза Търнбул, когато вратата се затвори и кабината потегли. Кърк извади малък чертеж на сградата, разгъна го върху капака на кофата за боклук и прокара пръст по листа.
— Значи сме на етажа, който ни трябва, но в друга част на сградата. Коридорът е от страната на Дворцовия площад, а ние трябва да сме в североизточния край от страната на Крайречния булевард, където са помещенията за реставрация.
Вратата се отвори. Посрещна ги въоръжен пазач и вдигна ръка.
— Какво има? — попита на руски Търнбул.
— Работният график. — Мъжът нетърпеливо щракна с пръсти. — В коя стая сте?
— Тази вечер няма график — заговорнически зашепна Търнбул и пазачът се намръщи. — Заместник-уредникът очаква важни гости утре, но по график кабинетът му трябва да се почисти чак вдругиден. Знаеш какви са шефовете, когато се нарушават правилата, дори заради него. Затова ни плати в брой да почистим тази нощ. Дадох една трета на Миронов. Ето една трета и за теб. Не искаме графикът да обърка нещата, нали?
Пазачът намигна и взе пачката нови банкноти.
— Ясно. — Дръпна се от вратата на асансьора. — Знаете ли къде е кабинетът?