— Натам, нали? — Търнбул посочи.
— Да. Последната врата вдясно, преди да завиете. Ако някой пита какво правите там, кажете му да се обади на Саша. Аз ще оправя нещата.
— Благодаря, приятел.
Тръгнаха към административните офиси и работилниците, които заемаха почти половината етаж. Въпреки че бяха затворени за посетители, коридорите бяха богато украсени като останалата част на музея — хубав паркет, стени, украсени с гипсови орнаменти, тежки полилеи, увиснали като клони, отрупани с узрели плодове.
Минаха покрай още един пазач. Той прегледа пропуските им и ги попита къде отиват. Споменаването на името на Саша го удовлетвори напълно и Том благодари на Бога, че Търнбул е наясно с руската система на подкупи.
Докато вървяха по коридора, Търнбул превеждаше имената на вратите и накрая спря пред врата с надпис „Отдел по история и реставрация“. Беше заключена.
Той кимна на Кърк, а после смъкна ципа на работните си дрехи и измъкна малката кесия, която беше задействала детекторите за метал, докато влизаха. Том не се изненада, като видя, че изваждането й не намали видимо корема му.
Кърк си сложи ръкавици и измъкна два инструмента — универсален шперц и специален гаечен ключ, който се поставяше под шперца и превърташе щифтовете. Вместо обаче да използва отнемащия много време метод да повдига поотделно всеки щифт, Том бързо придвижи шперца напред и назад над тях и ги отмести. В същото време натисна гаечния ключ с точно премерена сила.
Техниката беше известна като „изтъркване“ и беше много трудна за овладяване, затова я практикуваха само елитна група ключари и крадци. Предимството й беше, че за разлика от другите методи, отключваше ключалките толкова лесно, сякаш беше използван ключ.
Ключалката изщрака и вратата се отвори.
71.
Кабинетът на Борис Кристенко, Ермитажът
10-и януари — 22:52
Борис Кристенко седеше в тъмния си кабинет. Отдавна беше изгризал ноктите си и сега неспокойно дъвчеше химикалката. От време на време я прехвърляше от другата страна на устата си. Слюнката му изпълваше прозрачната й пластмасова обвивка с мътна течност.
Сърцето му блъскаше. Някъде изклокочи тръба и той подскочи, убеден, че звукът известява нахлуването на орда разгневени милиционери. Втренчи се страхливо във вратата, но никой не нахлу през нея.
Той въздъхна облекчено и се облегна на стола. Дървото изскърца от тежестта му. Кристенко затвори очи и се опита да проумее случилото се през последните няколко часа и сцената на площада.
Разбира се, милиционерите не бяха отишли там заради него. Някой друг нещастник гниеше сега в някоя влажна килия и опашките на плъховете го удряха в лицето, а пазачът го риташе.
Това обаче не правеше нещата по-малко ужасни. Кой можеше да каже, че утре или вдругиден няма да приберат него? И че някой от пазачите, които го бяха придружили до складовете, няма да каже нещо на някого? И че Виктор няма да го предаде, след като получи картината, за да не му плати? И че следващия път, когато на вратата му се почука, няма да са те?
Спомни си как вкараха в затвора за три години един негов съученик за кражба на кола. Влезе млад, а излезе сломен. Блясъкът в очите му беше помръкнал. В тях гореше единствено едва потискана закана. Другите затворници бяха видели меките му бели ръце и го бяха изнасилили групово още първата нощ. Студът, надзирателите и недохранването бяха изсмукали и последните остатъци от човечност в него. Беше останала само съсухрена смачкана фасада.
Но имаше ли избор? Да върне картината в хранилищата с ограничен достъп? Да не изплати дълга и на Виктор и да й позволи да отиде при майка му? Стисна очи.
Телефонът иззвъня. Кристенко протегна ръка към слушалката и краката на стола изтракаха на пода.
— Ало.
— Вътре сме.
— Къде?
— В отдела за реставрация.
— Как…
— Няма значение. Ела тук.
Той бавно стана.
— Идвам.
72.
Главно ателие, Отдел за реставрация, Ермитажът
10-и януари — 22:53
На загадъчната лунна светлина, проникваща през оберлихта, предпазните бели покривки, метнати върху статуите и скулптурите, подложени на реставрация, сякаш се рееха като призраци над пода. Работните маси бяха отрупани с тенекиени кутии, буркани, шишета и четки. Всичко беше покрито с фин слой прах. Въздухът беше парлив от тежката миризма на почистващи препарати и боя. Вратата на трезора се чернееше на отсрещната стена.