Демарко изми каната и чашите, смачка картонената кутия и я натъпка в препълнената кофа за боклук под мивката. Едва тогава взе книгата на Хюстън от масичката в коридора.
Отвори я на титулната страница.
На моя нов добър приятел Райън Демарко, бе написал Хюстън със синьо мастило, в знак на признателност — не заради информацията, която ми предостави, тя е налична и в интернет, а заради удоволствието от компанията ти. Нека тъгата в очите ти се стопи много скоро, братко мой, и нека запасите ни от хотдог никога не намаляват.
А сега бе октомври, почти Хелоуин. Последната издадена книга на Хюстън беше международен бестселър от средата на септември. Цялото му красиво семейство лежеше на студени метални маси под студени бели чаршафи. Писателят се луташе някъде из тъмните непроходими гори, а Демарко вече нямаше апетит за хотдог или за каквото и да било друго.
6
По-малко от час след влизането на полицаите в гората Демарко получи първото обаждане по радиостанцията. Вървеше доста пред останалите, но същевременно достатъчно близо, така че ако погледнеше през рамо, можеше да види четирите екипа с кучета, разпръснати в редица, с двайсетина метра разстояние между отделните групи. На все още бледата светлина по зазоряване кучетата се движеха бързо, доколкото им позволяваха каишките. Душеха покритата с листа земя с влажните си носове и дълбаеха тесни криволичещи пътеки с мускулестите си тела. Засега никое от тях не бе надушило търсената следа. Всеки полицай носеше найлонова торбичка с дреха на Хюстън. От време на време някое куче спираше рязко, вдигаше муцуна, подушваше въздуха и се оглеждаше, а накрая вдигаше поглед към инструктора си. Тогава полицаят отваряше торбичката и оставяше кучето да зарови муцуна вътре, да опресни паметта си с неповторимата миризма на Томас Хюстън, след което животното отново навеждаше глава и се втурваше напред.
След групите с кучетата вървяха останалите полицаи. Образуваха неравна редица, широка колкото две футболни игрища, а оранжевите им елеци проблясваха като гигантски светулки между дърветата в мрачната гора.
„Светулки мутанти — помисли си Демарко. — Привлечени тук не от любов, а от яростта и лудостта на Хюстън.“
Крачеше напред и вдишваше уханието на гората — влажен и тежък мирис. Мирис на есен и на гнило, но същевременно някак сладък и плодороден. Демарко обичаше мрачните гори, харесваше пълната тишина, прекъсвана единствено от чуруликане на птици или цвърчене на катерици. Доставяше му удоволствие да слуша тропота на белоопашат елен, препускащ през храсталака; мощният плясък от криле на внезапно излетяла яребица; далечните бълбукащи крясъци на влюбен пуяк.
Пукането на радиостанцията, от друга страна, го стряскаше като пчела в ухото.
— Открихме пещера, сержант. Изглежда напълно възможно да е прекарал нощта тук. Намира се на левия склон, на стотина метра от брега на езерото.
Демарко изпрати екипите с кучетата към указаното място, а на останалите полицаи нареди да изчакат. Когато самият той пристигна до плитката пещера, кучетата, в желанието си да се втурнат напред, опъваха поводите и скимтяха от нетърпение да достигнат плячката.
— Укротете животните — нареди на инструкторите. Коленичи пред скалната кухина и я освети с фенерчето си.
— Тези борови клони са били откъртени, вероятно с цел да прикрият дупката — обади се полицай Морган. Той бе слаб, среден на ръст мълчалив мъж с издължена брадичка. Често се усмихваше, но рядко говореше. — Ето тук се виждат дирите от влачене по земята.
Демарко си представи какво е било усещането за мъж с ръст над метър и осемдесет да лежи свит на кълбо в това тясно пространство. Глинените стени бяха осеяни с десетки отпечатъци от пети на обувки — полумесеци, издълбани в пръстта. Докосна с ръка единия от отпечатъците. „Въртял се е, обръщал се е, ритал е тези стени през най-дългата нощ от живота си.“ Но пръстта беше студена. Хюстън бе изчезнал поне час по-рано и бе оставил след себе си единствено влажен отпечатък. Миризмата му бе достатъчна, за да подлуди кучетата — от черните им венци и изплезените им езици капеше слюнка. Но гледката на тясната дупка изпълни Демарко с печал. „Един възхитителен човек, превърнат в животно.“
Отдръпна се от пещерата, изправи се и угаси фенерчето. После погледна към кучетата.
— Време е да ги раздвижим — каза.
Два часа и половина по-късно, изтощени от ходене, сержантът и четирите екипа с кучета спряха край черен път срещу мочурище. На фотокопието от картата, която Демарко носеше, този район бе отбелязан като боровинково блато, но пред тях се простираше само обширно пространство от тиня, бодливи храсти и увивни растения.