— Може и така да е. А може би човешката природа е малко по-сложна.
— Нищо сложно няма в нея. Мъжът иска путка и е готов на всичко, за да я получи.
„И това го казва човек, който сигурно не го е вдигал от години“ — помисли си Демарко. От друга страна, може би точно затова беше толкова умен.
— Така де… просто не го разбирам — каза Моби. — Жените трябва да бъдат носени на ръце, нали така? А в същото време позволяват да се отнасят с тях като с боклук.
— Случва се непрекъснато. По цял свят.
— Което го превръща в още по-голяма шибана мистерия, нали?
55
Понеделникът пристигна като товарен влак, дълъг километър и половина и пълен с радиоактивни отпадъци. Часовете се точеха мъчително. Демарко можеше единствено да чака някой да го осведоми, че е видял Инман или Бони. Чувстваше се натежал и измъчен като простреляно в корема куче, което се влачи нагоре по стръмен баир. Мислеше си за Хюстън и се чудеше къде е прекарал нощта. Питаше се дали е още жив. „Изобщо не биваше да го оставяш сам — каза си. — Трябваше да го задържиш с цел защита, да го подмамиш, да го излъжеш, да измислиш нещо, каквото и да е. Трябваше да разпознаеш Инман още онази нощ на паркинга. Трябваше да погледнеш назад през мъглата на всички онези години и незабавно да го разпознаеш, незабавно да сглобиш парчетата от пъзела и незабавно да застреляш животното. На място. Не трябваше да ставаш ченге. Учител, може би, като Ларейн. Социология и история, там щеше да те бива. Учебни планове и училищни екскурзии.“ Запълваше времето си с бумащина и критикуваше решенията си. Грешките му се простираха години назад. Ако в дъждовната нощ преди дванайсет години бе постъпил различно, сега малкият му син Райън можеше да е жив. Къщата му може би нямаше да прилича на смрадлива, усойна пещера. Душата му може би нямаше да е окапало листо, празна черупка, изсъхнала фъшкия или нещото, в което се бе превърнала.
— Изглеждаш ужасно — каза му Боуен следобед.
— И ти не си от най-красивите — изстреля Демарко от прага.
— За кой път си доливаш кафе, дванайсети?
— Не е твоя работа, гледай си порното в интернет и ме остави на мира.
— Влез — настоя началникът му.
— Зает съм.
— Влизай веднага. И затвори проклетата врата.
Демарко прекрачи прага, хлопна вратата и се облегна на нея.
— Изглеждаш като наркоман, знаеш ли?
Шумно сръбна от кафето си, защото знаеше, че Боуен ненавижда този звук.
Шефът му отвори едно чекмедже, разрови съдържанието, извади кехлибарено шишенце за лекарства, тръсна две бели таблетки в шепата си и ги остави в далечния край на бюрото.
— Вземи ги, завлечи си задника вкъщи, глътни ги и си легни. Не приемам възражения.
— А аз не приемам лекарства — заяви Демарко.
— Аха. Цял ден кофеин, цяла нощ уиски, никаква храна, никакъв сън. Съсипваш се, даваш ли си сметка?
Усмихна се и отново сръбна от кафето си, този път още по-шумно.
— Ето какво ти предлагам, Райън, и това е единственото ми предложение. Вземаш тези хапчета, прибираш се и лягаш да спиш. Или ти отнемам случая.
— Няма да посмееш.
— Очаква се да водиш това разследване, а ти си пълна развалина, погледни се. Не знам какво толкова има около този Хюстън, но ти приемаш случая твърде лично. Вероятно е грешка, че изобщо ти го възложих. Но не очаквай от мен само защото сме приятели да се правя на сляп, докато ти се разкъсваш на парчета заради този човек.
Демарко продължаваше да стои облегнат на вратата. Опитваше се да остане спокоен въпреки кофеиновите тръпки, които го тресяха, и наблюдаваше вълничките в чашата си.
Тонът на Боуен омекна:
— А може би това няма нищо общо с Хюстън. Може би е свързано с Ларейн? Или с малкия Райън?
Стисна чашата си с две ръце. Усети кисел вкус в устата си, езикът му лепнеше.
— Не говори за семейството ми — прошепна.
Боуен се изправи, събра таблетките от бюрото и тръгна към Демарко. Взе чашата от ръцете му, притисна хапчетата в дланта му и сви пръстите му в юмрук. Стоеше много близо до него и продължаваше да стиска ръката му.
— Иди си вкъщи, Райън. Ако има новини, ще изпратя полицай да ти измъкне задника от леглото. Това не е предложение, а заповед. И този път ще се подчиниш на шибаната заповед.
По някаква причина Демарко нямаше сили да погледне Боуен в очите. По някаква причина единственото му желание бе да се прибере вкъщи и да заспи. Искаше да спи сто години, без да сънува, без да се облива в пот и без да мисли за миналото.