Демарко вдигна ръка, за да го удари с бутилката, но движенията му бяха станали мудни, тежки, замаяни и бавни, така че преди бутилката да достигне целта си, Инман дръпна ръката му и я прикова с коляно към пода. Сержантът направи опит да вдигне свободната си длан през натежалия въздух, да прореже с пръсти мрака и да ги забие в очите на Инман, но той пресрещна ръката му с лакът, вдигна го във въздуха и отново удари главата му в пода. За един кратък миг стаята припламна в червено, после отново потъна в мрак и засмука Демарко надолу, към черно мазе, отвъд блажената пустош.
58
Далечен звук от счупване на стъкло. Не, не стъкло, твърде продължителен бе. По-скоро като звънтеж на камбанки. Празнични камбанки. Коледа? Сладоледаджията? Звукът се приближаваше и ставаше все по-силен или пък Демарко се приближаваше към него, излизаше от тъмнината, от дупката, която го бе засмукала. Опита се да помръдне, да вдигне глава, да отвори очи, но мозъкът му туптеше в ритъма на сърцето, сякаш не се побираше в черепа, и болката бе нетърпима. А шибаното звънтене звучеше още по-силно и само влошаваше нещата. Нещо не беше наред и с ръцете му, с цялото тяло — не можеше дори устата си да отвори. „Какво става, мамка му? Защо не мога да се движа?“
С всяка изминала секунда тъмнината изтъняваше и Демарко си проправяше път през нея към разсеяната светлина, която можеше да е слънцето. Реши, че е възможно да е под вода и да плува нагоре към повърхността, но после осъзна, че диша през носа си и въздухът е топъл. Светлината не беше слънцето. Той седеше… не, лежеше по гръб. Звънтенето се приближи до главата му и стана още по-остро. Нещо студено докосна ухото му и Демарко направи опит да се отскубне. Тежестта на мрака започна да се изпарява и той успя да отвори очите си. Видя единствено ослепителна светлина и усети вонята на цигарен дим в лицето си. Тогава осъзна, че е бил в безсъзнание, но вече знаеше къде е и разбра, че е прецакан.
Лежеше под лампиона в ъгъла на стаята. Карл Инман се беше навел над него ухилен и поклащаше ключодържател до ухото му. Демарко се отдръпна и погледна към тялото си. Китките му бяха омотани с тиксо, ръцете — пристегнати плътно до тялото. Глезените също. Парче тиксо притискаше здраво и устата му.
— Добро утро, слънчице — обади се Инман.
Демарко обърна глава. Сините цифри на дигиталния часовник показваха 3:42. „Минали са едва няколко минути — помисли си. — Напълно достатъчно за тотално прецакване.“
— Ето какво ще направим — заяви гологлавият. — Следиш ли ми мисълта?
Райън го погледна. Инман бе застанал на колене до него, лицето му — твърде близо, вонята също. Извади цигара. Болното око на Демарко щипеше от дима, из цялата къща се носеше смрад.
— Това са твоите ключове — продължи здравенякът и разклати ключодържателя под носа му. — Благодаря ти, че ги остави на кухненския плот. Хрумна ми, че с теб можем да си направим разходка с жалката таратайка, дето си я паркирал отзад. Да идем до Ниагарския водопад, а? Да офейкаме в Канада за известно време? Забелязах, че в колата си имаш полицейска радиостанция, така че ще се забавляваме по пътя. Какво ще кажеш? Навит ли си да попътуваме?
Сърцето на Демарко блъскаше неистово, мозъкът му пулсираше болезнено в собствен ритъм. И двете му очи пареха от дима, лявото сълзеше. С мъка поемаше хрипливи глътки въздух през носа. Отговорът му беше яростно, нечленоразделно мънкане иззад тиксото:
— Ще те убия, шибан, безполезен боклук.
— Чудесно — отвърна Инман. Изправи се с цигарата в уста, наведе се, хвана полицая под мишниците и го вдигна на крака. Стояха прави, лице в лице. Гологлавият мъж извади цигарата от устата си и издиша дима. Със свободната си ръка измъкна дълъг нож с тежка дръжка от кожения калъф на колана си и долепи гладката част на острието до бузата на Демарко, опрял върха съвсем близо до ъгълчето на здравото му око.
— Има няколко места по границата, през които спокойно бихме могли да се измъкнем. Ако успеем, може и да те пусна. Ако не успеем… — Ухили се и отново дръпна от цигарата си. — Разбрахме ли се по тоя въпрос?
Демарко присви очи, но не каза нищо. „Мъртъв си“ — помисли си.
— Е, значи всичко е наред — заяви Инман. — Подръж това за малко, ако обичаш. — Дръпна за последно от цигарата и я пусна в джоба на ризата му. После пристъпи зад него и опря ножа във врата му. Остра пареща болка прониза Демарко отляво, после горещината се разпростря и той усети по миризмата, че ризата му гори.