Инман се кискаше, докато полицаят се гърчеше от болка. Накрая се протегна и стовари длан върху горящата цигара достатъчно силно, за да изкара и въздуха от дробовете на Демарко.
— Ето, виждаш ли как се грижа за теб? — каза и го блъсна към кухнята.
Демарко се стараеше да се движи бавно, със ситни стъпки, и дишаше дълбоко през носа. Благодарение на адреналина и на удара в гърдите замайването му изчезна, а умът му се проясни. Хрумна му да приклекне, да се засили назад и да халоса с глава Инман под брадичката. Или да се хвърли настрана, да спъне гологлавия с крак и да го повали на земята. Или да се хвърли напред и да ритне с пети Инман в чатала.
Но беше наясно, че никоя от тези хватки няма да успее. Престъпникът се движеше на една ръка разстояние от него, колкото да държи ножа до югуларната му вена. Освен това бе по-силен, по-млад и по-бърз от него.
„Ще си изпробвам късмета, когато влезем в колата — каза си Демарко. — Може да пратя и двама ни в някой пролом. Щом ще се мре, този боклук идва с мен.“
Веднага след прага на кухнята Инман улови полицая за яката и го дръпна да спре. Завъртя леко ножа и тихо каза:
— Съседите ти спят дълбоко. В цялата къща не свети нито една лампа. Не можеш да бягаш, не можеш да викаш и по никакъв начин не можеш да промениш положението. Ясно ли ти е?
Демарко се взираше през мрежата на външната врата към потъналия в мрак двор. „Там трябва да има градинска лампа. Красива тухлена алея, обточена със соларни лампички от двете страни. Детска люлка. Място за игра с топка.“
Инман плъзна острието надолу по тила на сержанта и опря върха на ножа в гръбначния му стълб.
— Ясно ли ти е, свиньо?
Демарко кимна.
— Мърдай тогава.
Толкова много мисли по пътя към гаража. Куп различни емоции. Осъзна, че винаги се е надявал всичко да се нареди все някак със семейството му — Райън и Ларейн — въпреки мрачните пиянски нощи и годините, изживени погрешно. И си даде сметка колко глупава е била тази надежда. Никой не можеше да изтрие грешките, издълбани във времето. Една погрешна стъпка, три погубени живота. Стореното — сторено. Мъртвият — мъртъв.
Обувките му подгизнаха от росата по избуялата трева, глезените му бяха мокри, маншетите му тежаха. Уханието на росата го изпълваше с тъга, която се просмукваше в ходилата му — тежка, мокра и хладна. Усещаше мириса на зима в нощния въздух, приближаването на края. И внезапно осъзна, че иска да умре точно тук, не в Канада или по пътя дотам, а тук, в края на една пътека, която никога нямаше да довърши.
Забеляза, че Инман вече е отворил вратата на гаража и е вкарал вътре колата на заден ход, а когато приближиха, видя, че капакът на багажника зее отворен. „Ето къде отивам. Без мен обаче.“ Разбра, че мъжът възнамерява да го натъпче в багажника под прикритието на плевнята; беше махнал дори крушката на лампичката в багажника. Щеше да го държи там, където нямаше да му създава грижи, и да пристигне на границата около разсъмване. Демарко бе просто застраховка, нищо повече. Когато станеше ненужна, застрахователната полица щеше да бъде анулирана. Никакви обезщетения, никакви дивиденти.
Имаше и друга възможност — Инман да хвърли Демарко в багажника, да му пререже гърлото, да затвори капака и да го остави там да вмирише гаража. Историята за пътуването до Канада можеше да е просто уловка, за да го отведе до плевнята. В крайна сметка собствената кола на престъпника навярно бе паркирана някъде наблизо.
Но ако смяташе да убие Демарко веднага, защо не го бе направил още в къщата? Всъщност, защо изобщо му беше нужен той? Какво щеше да постигне? В действията на Инман нямаше никаква логика.
Нямаше логика и в особеното чувство на спокойствие, което завладя Демарко на влизане в плевнята. Вътре бе толкова хладно, толкова тъмно. Не беше паркирал колата си тук от години, отваряше вратата на гаража изключително рядко, и то само посред бял ден, за да извади косачката или да вземе някой от инструментите си. Харесваше му усещането, че е на непознато място, усещането за мечтателност, сякаш можеше да умре тук на забавен каданс и да остави цялото си минало да отлети, а мракът да погълне всичките му грешки.
Инман го избута към задницата на стратуса. „До багажника — каза си Демарко. — Там ще го направя.“ Знаеше точното място на мачетето и се надяваше да успее да го докопа дори в тъмното. Върху дългия дървен рафт зад колата отдавна бе подредил всички инструменти, които притежаваше, и след употреба винаги връщаше всеки от тях на мястото му. Най-близо до него лежаха електрическите инструменти — циркулярният и портативният трион, ъглошлайфът и бормашината, прибрани в пластмасови кутии. После бяха наред чуковете, а след тях, разпределени в различни кутии, всички по-дребни неща: гвоздеи, винтове, гайки, рулетки, канап.