В далечния край на рафта бе монтирал менгеме, а под него на кожения си ремък висеше мачетето, което понякога използваше, за да сече избуялите покрай гаража плевели. Сега плевелите достигаха метър и се огъваха от собствената си тежест, но ако успееше да се добере до острието, тази вечер Демарко щеше да го въведе в употреба. Щом завиеше покрай задната броня, трябваше да действа, това бе единственият му шанс. Три мощни скока — не много красиви, но може би сполучливи, после щеше да дръпне мачетето от гвоздея с вързаните си ръце, да се завърти и да замахне мощно. Ако имаше късмет, щеше да изкорми Инман с един-единствен удар. След това здравенякът навярно щеше да използва последните си сили, за да пререже гърлото му със собствения си нож, а Демарко щеше да се строполи на земята до него. Двамата можеха да си лежат там и да се гледат в очите, докато угаснат.
Докато тътреше крака към задницата на колата, внезапно се сети за Бони. За миг се зачуди къде е, но после заряза тази мисъл и насочи цялото си внимание към мачетето. Сега бе спокоен, ала с нетърпение чакаше експлозията на аленочервена ярост, която щеше да избухне в мига, в който сграбчи мачетето. Вече виждаше ясно цялата сцена в главата си и дори мисълта за неизбежната му смърт го изпълваше с дълбоко спокойствие. Докосна с ръце хладната странична броня. Една стъпка зад ъгъла на колата и щеше да действа.
Инман стисна лявото му рамо и премести ножа обратно на гърлото му.
— Не бързай — каза.
Усещането за спокойствие изчезна. Демарко вече нямаше избор. Мислеше си, че няма нищо против да умре, но искаше да си отиде, докато върши нещо полезно — като например да изкорми Карл Инман. Сега престъпникът отново владееше положението, вървеше залепен за гърба му и го притискаше към задната броня.
Положил ръка на рамото му, Инман го блъсна с главата напред в багажника. Случи се за миг и докато полицаят се опитваше да се извърти, за да изрита врага, гологлавият мъж улови краката му и ги натъпка вътре. Капакът на багажника хлопна бързо и рязко и Демарко потъна в пълен мрак.
Лежеше неподвижно. Нямаше смисъл да рита капака на багажника. Сега единственият му шанс бе да свали някак лепенката от устата си и да прегризе тиксото около китките. Разполагаше с четири часа, за да го свърши. Инман със сигурност бе преровил брезентовата раница, която Демарко държеше в багажника, и бе открил единствено кецовете, чорапите и спортния му екип. Но дали беше претърсил малкото отделение отстрани в багажника, където Райън държеше стария пистолет на баща си — „Харингтън и Ричардсън“, двайсет и втори калибър? В барабана имаше само три бойни куршума, другите гнезда — по-точно първите три — бяха пълни с дребни сачми. Но три изстрела с дребни сачми в лицето щяха да подобрят значително чертите на Инман, а три бойни куршума в сърцето щяха да подобрят поведението му. Колко жалко, че трябваше да чака четири часа, за да натисне спусъка.
Чу как шофьорската врата се отвори. Очакваше да усети разклащане от тежестта на Инман върху седалката, а после да долови запалването на двигателя. Но последва единствено глух удар, изпъшкване, а след него още един удар. Сетне тишина в продължение на десетина секунди. Демарко се ослушваше, затаил дъх.
В ключалката на багажника влезе ключ. Капакът изщрака и се отвори. Отвън стоеше мъж и се взираше в него. По-слаб от Инман, усмихнат, с гумен чук в ръка.
— Добре ли си? — попита Томас Хюстън.
Демарко надигна глава.
— Радвам се — каза писателят и хлопна багажника.
59
Демарко не можеше да направи нищо друго, освен да се ослушва. Чу се драскане и потракване, нещо метално падна от рафта и издрънча на пода. Отново драскане. После тишина. Цели пет минути тишина. После ключът отново влезе в ключалката на багажника. Изщракване. Скърцане на пантите, докато капакът се вдигаше.
— Съжалявам, че трябваше да го направя — изрече Хюстън. Говореше тихо, наведен над багажника. — Освен това съжалявам, че ще се наложи да те оставя така известно време. Сега искам само да поговорим. Може ли да го направим? Мога ли да ти се доверя, че ще останеш неподвижен за минута и ще разговаряш с мен?