— Няма начин да е тръгнал оттук — каза Демарко на глас, макар и само на себе си.
Три от кучетата седяха задъхани до инструкторите си, четвъртото лежеше в краката на своя човек, отпуснало брадичка върху пръстта. Сержантът си помисли, че позата на четириногите им водачи изразява обезсърчение, може би дори срам. Преди десетина минути бяха пресекли черния път и поели в южна посока, следвайки дирята на Хюстън. Но само трийсетина метра по-нататък бяха спрели. Кучетата се бяха върнали назад, открили бяха отново мириса и с наведени към земята муцуни бяха тръгнали в посока северозапад по същия път. При блатото обаче бяха изгубили дирята.
— Променил е решението си — заяви Демарко.
— Да не е тръгнал да се прибира? — попита един от полицаите.
— Доста неразумно решение, нали, сержант? — обади се друг.
Водачът на групата не отговори. Кучетата бездействаха, полицаите стояха с вързани ръце.
Трима униформени се събраха недалеч зад Демарко. Единствено Морган бе от службата на сержанта в окръг Мърсър и само той не участваше в разговора.
— Нали не смятате, че е прегазил или преплувал това мочурище?
— Успешен начин да заблуди кучетата.
— Да, обаче… за бога… по това време на годината тази вода е студена, не повече от десет градуса.
— Би му отнело… колко? Двайсет-трийсет минути да го прегази? Хипотермията ще го събори за десет.
— Казваш „прегази“, все едно знаеш колко е дълбоко.
— Това е боровинково блато, за бога. Колко да е дълбоко?
— Ти си експерт по боровинковите блата, така ли?
— Просто знам, че не са много дълбоки.
— Тогава колко са дълбоки, умнико?
— Бих казал между метър и метър и половина. Там някъде.
— Пробвай да го прегазиш тогава и ще разберем.
Демарко хвърли към полицая от своята служба поглед, изпълнен с раздразнение. Познаваха се от седем години и бяха работили заедно много пъти. Морган се обърна към останалите и каза:
— Говорете малко по-тихо, момчета.
— Защо да си правим труда? — попита един от колегите му. — Ако Хюстън беше някъде наблизо, кучетата щяха да са го надушили вече.
Морган се обърна към него и повтори:
— Тихо.
Високо над главите им се чуваше монотонното бръмчене на хеликоптера, който сновеше между блатото и езерото Уилхелм. Демарко натисна копчето на радиостанцията си.
— Нещо ново? — попита.
Полицаят в хеликоптера огледа инфрачервения си екран.
— Виждам вашата група до блатото, както и останалите, които вървят към вас. Помежду ви няма нищо.
— Поеми на север — нареди сержантът.
Няколко минути по-късно получи ново съобщение.
— Попаднах на гореща точка, която се придвижва бързо на изток — информира го полицаят. — Обаче прехвърли Блек Рън с петдесет километра в час, така че се съмнявам да е нашият човек.
Демарко плъзна поглед през блатото.
„Водата е ледена — помисли си. — Шейсет декара увивни храсти те шибат през лицето и се оплитат в краката ти… Къде отиваш, Томас? — запита се. — Каква е следващата стъпка според сбъркания ти мозък?“
— Е, как смятате, че се е измъкнал оттук? — попита един от полицаите. — Дали е възможно да се е качил в нечия кола?
Никой не отговори.
Райън Демарко стисна устни, присви очи и се загледа през блатото. Пое дълбоко въздух и усети слаб плодов мирис, неуловим дъх, примесен с мрака на блатото и болката от неизбежната зима. „Боровинки ли?“ Докъдето му поглед стигаше, не се виждаше и една боровинка.
Отново погледна картата си, после извади радиостанцията, обади се в централата и обясни на диспечера къде да изпрати автомобилите за прибиране на екипите. След това се спусна по хълмчето към блатото и приклекна до брега. Загреба шепа вода и я огледа. Отблизо и в малки количества тя губеше тъмния си цвят и изглеждаше прозрачна и с кехлибарен оттенък като добро уиски. Приближи я до носа си и я подуши. Долови мирис на зима в нея, на гниещ плод. Сръбна малка глътка, но тя бе толкова студена, че сякаш опари гърлото му и го замая. Демарко отметна глава назад, стисна очи и се подпря с една ръка на земята, за да не падне.