— После пеша до мястото за лагеруване — каза на Бони. — Ще му се наложи да освободи краката на Инман. След това или ще се върне до колата за циментовите тухли, или ще накара приятеля ти да ги носи. Аз така бих направил.
Предпазният колан придържаше тялото на Бони плътно към седалката, но главата й клюмаше във всички посоки. Ходилата й се плъзгаха по стелката, а понякога рязко отскачаха на острите завои. Носеше чифт бледожълти пантофки, но не след дълго и двете обувки се изхлузиха от краката й. Искаше му се да спре, за да й ги обуе, но не разполагаше с достатъчно време.
— Защо те уби? — попита я. — Опита се да му попречиш, когато ти каза, че идва при мен? Искаше да го разубедиш ли?
Запита се дали тя изобщо е знаела за убийствата. Може би не. В затвора човек се научаваше да не се доверява на никого. Извън затвора хора като Инман споделяха информация само при необходимост, и то най-често лъжлива.
— Защо Инман дойде при мен? Защо просто не заминахте възможно най-бързо и най-далеч?
Главата й се полюшваше в синхрон с движението на колата. Босите й крака драскаха по пода.
62
В сивкавата светлина по зазоряване Демарко си проправяше път през боровата гора. С лявата си ръка, вече одрана до кръв, предпазваше лицето си от клоните. Движеше се към звука от бълбукаща покрай речни камъни вода. Под краката си усещаше мекия ароматен килим от борови иглички. На сечището зад него двете коли — неговата и мустангът на Бони — стояха една до друга, а от капаците им се издигаше рехава пара заради топлината на двигателите. Надяваше се да пристигне навреме. Може би все още имаше шанс да предотврати онова, което Хюстън планираше да извърши тук.
Първият изстрел отекна сред дърветата и над мъгливото езеро като пукот на камшик. Демарко се олюля за миг и забави темпо, но после хукна още по-бързо, заслушан в тишината, в паузата. Молеше се тя да продължи. Хюстън навярно се бе изненадал от ефекта на този първи изстрел — от пороя ситни сачми, от кървавите точици по лицето и гърдите на Инман. Изстрелът би бил смъртоносен само от упор, но той се съмняваше, че Томас е способен на подобно нещо. Така че сега писателят може би проверяваше барабана, виждаше двата останали патрона със сачми и трите двайсет и втори калибър. Може би щеше да изпита известно удоволствие от сачмите, да ги приеме като начин да удължи агонията на Инман. Но със сигурност планираше да запази последния патрон за себе си.
По-неприятният сценарий бе Хюстън да е изпразнил патрона със сачми в собствената си уста или в слепоочието си. Което би означавало, че вече е използвал ножа, за да ликвидира Инман. И двата варианта изпълваха Демарко с ужас.
Още десетина метра и щеше да излезе на светло отвъд дърветата, в мъглата покрай брега на езерото. Вече тичаше с все сила, усещаше болка в гърдите. Молеше се за още тишина.
Втурна се между последните дървета към покрития с камъчета бряг и зави наляво. В следващия миг вече газеше с широки крачки през ледената вода на Скофийлд Рън. Подхлъзна се и падна на лакът върху камъните, но бързо се изправи и излезе на сухо. Потупа джоба на якето си, за да се увери, че служебното му оръжие е все още там, ала не изпитваше нужда да го вземе в ръка. Вече бе решил, че независимо от обстоятелствата няма да насочи оръжие към Хюстън.
Демарко различи две тъмни фигури в мъглата, два силуета без лица. Единият стоеше във водата, другият по-ниско, може би седеше на камъните. После изпука вторият изстрел. Звукът бе като силен шамар през лицето на полицая.
— Томас, недей! — извика Райън. Но думите потънаха в пукота на още четири бързи изстрела и фигурата на брега падна по гръб.
Демарко забави ход и примигна, а когато успя да види фигурата на брега малко по-ясно, болката в гърдите му се разрасна и запулсира. Посегна към джоба си, извади оръжието и тръгна към Инман. Мъжът стоеше до малък скален блок, който стърчеше от водата, и с омотани с тиксо китки здраво стискаше револвера на баща му.
Лицето, шията и гърдите на Хюстън бяха осеяни с кървави дупчици от първите три изстрела. Последните три, всичките в гърдите, бяха отворили малко по-големи рани, а около тях кръвта бе ярка и бликаше в ритъм с бавните, глухи удари на сърцето му.
Демарко коленичи до него. Дясната си ръка протегна към езерото, за да държи Инман нагазил до глезените във водата. Лявата си ръка положи върху главата на писателя. Томас Хюстън лежеше с широко отворени очи и се взираше нагоре в безкрайната белота. Стискаше здраво ръце от болка, но на устните му играеше тънка усмивка.