— Ти си един много умен човек — каза Райън.
Томас не даде вид да го е чул. „Той е някъде другаде“ — помисли си сержантът. Може би вече бе с Клеър и децата. Може би гледаше как вървят към него, хванати за ръце.
— Човече, кръвта ми изтича, мамка му — обади се Инман, но Демарко не проявяваше интерес към него в момента. Сега го интересуваше единствено изкуството на умирането, упражнявано от писател, на когото се възхищаваше. Седя безмълвно с ръка на челото му, докато измъченото дишане на Томас Хюстън спря и той застина спокоен и усмихнат. Вече бе някъде далеч, отвъд каменистия бряг.
Едва тогава Демарко насочи вниманието си към всичко останало. До коляното му лежеше ножът на Инман — там, където го бе оставил Хюстън. Престъпникът стоеше приведен над водата и се тресеше от студ. На двете му мускулести ръце, от мишницата до лакътя, зееха дълги разрези с нож, имаше още два от вътрешната страна на бедрата му. Джинсите и сивата му тениска бяха покрити с алени петна на Роршах. Към всеки от глезените му бе привързана по една циментова тухла от гаража на Демарко.
Сержантът се усмихна. Беше попил част от спокойствието на Хюстън и сега не бързаше, вече нямаше нищо важно за вършене.
— Онзи задник си получи заслуженото — каза Инман. — Той е луд!
— Мислиш ли? — отвърна Демарко.
— Виж какво направи с мен!
Райън внимателно огледа обстановката. Дрехите на Инман бяха мокри до кръста. Тези на Хюстън — също. Плътна ивица кал се вихреше през зеленикавата вода зад престъпника. Но нямаше следи от влачене, които да водят към езерото.
— Да видим правилно ли съм разбрал, Карл. С насочен към теб пистолет, той те застави да влезеш навътре във водата, така ли?
— Замръзвам тук, мамка му!
— Отговори на въпросите ми и ще излезеш.
— Добре, да, точно така направи.
— След като влезе във водата ли завърза циментовите тухли към краката ти?
— Не, преди това. Накара ме да ги нося, докато нагазих още по-навътре.
— И тогава нанесе порезните рани?
— Докато държеше шибания пистолет насочен към главата ми!
— После е оставил пистолета върху онази скала там, върнал се е тук и е седнал на брега. Правилно ли съм разбрал?
— Казах ти, че е луд за връзване, нали? Какво си е мислел, че няма да взема пистолета? Шибаният глупак просто седеше там и ми се хилеше.
Демарко се усмихна.
— Дори е оставил ножа ти тук, за да се освободиш, когато излезеш. Знаел е, че единствената ти надежда е да се върнеш обратно на пътя. Но колкото по-бързо тичаш, толкова по-силно ще кървиш. Искал е да почувстваш смъртта си. Всеки ужасяващ момент от нея.
Инман трепереше.
— И ти, мамка му, намираш това за смешно, така ли? Направи опит да хвърли револвера към полицая, но с вързани ръце успя само да го метне към брега и той изтрака върху камъните.
Демарко се изкуши да вземе пистолета, да го почисти и да го отнесе у дома, където му беше мястото — единственото нещо, което пазеше от баща си. Но трябваше да го остави тук.
Отмести поглед от гологлавия мъж и се загледа към езерото и дърветата отвъд брега. Все още тъмнееха в изтъняващата мъгла, но зад тях вече проблясваше меката оранжева светлина на зората.
— Ей, задник — обади се Инман. Гласът му звучеше по-меко, сякаш се молеше. — Просто ще си седиш там и ще ме оставиш да умра, така ли?
— Никога не бих го направил — заяви Демарко. — Излез на брега.
Инман повлече единия си крак напред, после другия. Циментовите тухли стържеха по дъното на езерото и вдигаха тинята на повърхността. Накрая стъпи на брега треперещ, обвил ръце около тялото си, и застана на метър от полицая.
— Е, смяташ ли да махнеш шибаните тухли от краката ми, или не?
— Разбира се — отвърна Демарко. Положи лявата си ръка върху главата на Хюстън за последен път, вдигна дясната и простреля Инман право в сърцето.
63
Боуен остави тънкия сноп листове върху бюрото си и погледна към Демарко, който седеше срещу него и зяпаше през прозореца. В ясния ранен следобед въздухът изглеждаше изумително прозрачен иззад стъклото. Малкото останали листа върху кленовете близнаци на поляната пред полицейското управление трептяха като кафяви пламъчета на острия вятър.