Изтръгна поредното растение и изтръска пръстта от корените му.
— Поне сте заловили кучия му син — добави. — Получил си е заслуженото.
Демарко коленичи до нея. Вдигна кофата и я изчака да натъпче мъртвото растение вътре.
— Умееш ли да пазиш тайна? — попита.
65
Погребението на Хюстън бе в подобаващо мрачен и мразовит ден. Сега, когато новината за невинността му се разгласяваше в интернет и се излъчваше от една радио-телевизионна кула до друга през няколко континента, колегите и съседите му побързаха да го обявят отново за свой близък приятел, в чиято невинност никога не са се съмнявали. Завистта, която бяха изпитвали към живия Хюстън, се превърна в лично усещане за загуба след смъртта на писателя. В деня, когато бе обявена смъртта му, всички книжарници в страната продадоха наличните екземпляри от романите му и направиха поръчки за още десетки хиляди.
В тълпата около гроба студентки притискаха копия от романите на Хюстън към ватираните си якета, хлипаха и трепереха, а слабички, чувствителни младежи ги гледаха с копнеж и крояха планове как да превърнат мъката в сексуално завоевание. Поетът Дентън — в тъмносиво кашмирено палто и бледолилав шал, опасан два пъти около врата — изнесе петнайсетминутна реч за специалната връзка, която са споделяли той и Томас Хюстън.
— Бяхме колеги, приятели, дори съавтори — каза, — работници, трудещи се рамо до рамо в лозята на истината… братя по оръжие… поети войни.
След това отметна глава и изрецитира „Ленора“ и „Аннабел Ли“ на По. Силният вятър надигаше буйната му кестенява коса, очите му блестяха от сълзи, а гласът му едва забележимо трепереше.
Демарко стоеше най-отзад, далеч от събраните в полукръг опечалени. До ушите му стигаха само откъслечни фрази от речта на Дентън. Бе възнамерявал да остане съвсем за малко на погребението, а после да се върне към тишината на дома си и мислите, които го човъркаха, но остана, докато спуснаха ковчега в земята и започна спектакълът на хлипащите оплаквани. Розмари и Ед О’Пачън първи се наведоха над гроба за последно сбогом. Останаха неподвижни един до друг в продължение на половин минута, Ед бе положил длан върху гърба на съпругата си. Когато се обърнаха, за да отстъпят място на другите от опашката, Розмари откри с поглед Демарко в дъното на тълпата и с една прошепната дума насочи и съпруга си към него. Макар че бузите им аленееха от студа и блестяха от сълзи, и двамата поздравиха сержанта с неуловима усмивка, разбираема само за него. Той кимна веднъж, после се обърна и тръгна сам към колата си по дългата, криволичеща асфалтова алея.
Не спираше да го измъчва въпросът защо Инман се бе появил в къщата му преди три нощи. Защо бе рискувал да го заловят след сблъсък с полицай? Двамата нямаха общо минало. Демарко никога не го бе арестувал, нито бе участвал в някой от арестите му. Хрумваше му единствено, че в някакъв момент Бони бе споменала името му пред Инман и нещо в тона й отново бе събудило ревността му. Затова мъжът бе направил леко отклонение в маршрута им за бягство — за да пререже гърлото на Бони и да докопа Демарко. Сержантът познаваше психиката на престъпниците и сметна това обяснение за приемливо, но то така и не успя да сложи край на шепота в съзнанието му. Ето защо нареди да конфискуват и огледат под лупа автомобила на Бони. Уви, и това не доведе до обяснение за поведението на Инман. Малкият багажник бе натъпкан с дрехите им, събрани в два куфара и три брезентови раници, в жабката на колата имаше пътни карти на Пенсилвания, Западна Вирджиния, Кентъки, Арканзас и Тексас, а в дамската чанта на Бони бяха парите им за път — две пачки по три хиляди долара, увити в квитанции от „Ситизън Банк“. Нищо от намереното не подсказа каквото и да било на Демарко. Остави му само бегло усещане за безпокойство, което отказваше да се разсее.
А сега към усещането за безпокойство се прибавиха и стъпки, които приближаваха зад гърба му — пъргави, широки крачки, звучно шляпане на подметки, което се чуваше все по-отблизо с всяка изминала секунда. „Мъж — помисли си Демарко — или висока, атлетична жена с ниски обувки.“ Без да забавя значително темпо, той обърна глава леко назад.
— Здрасти — каза Нейтън Брайсън. Черното му палто висеше разкопчано, отдолу носеше черно поло и джинси. Бузите му червенееха от студа, а очите му бяха обрамчени от по-дълбок вътрешен хлад.