Тъмнината не даваше никакви отговори, нито отмора. След известно време Демарко се върна във всекидневната и се настани в креслото си. Допълни чашата си и включи телевизора. На канал 262 попадна на „Допир до злото“, стар черно-бял филм. Чарлтън Хестън бе в ролята на мексиканец, Орсън Уелс играеше корумпирано ченге, Марлене Дитрих — проститутка. Намали звука до минимум (чуваше го, без да различава думите) и се остави на мрака да го погълне. Тих шум и мека светлина — колкото да заглушат бодежа. И глътка уиски — колкото да го приспи.
67
Събуди го поредното сиво утро и телевизионна реклама на хапче за уголемяване на пениса. Две едрогърди жени с дълбоки деколтета и къси поли хвалеха продукта и ефекта му върху мъжете им. Демарко гледа жените, докато се събуди достатъчно, за да изпадне отново в мрачно настроение. После заведе неуголемения си пенис в банята, където уринира, съблече се и застана под горещата струя на душа, притиснал чело към плочките на стената. Тъкмо се подсушаваше с хавлия, когато телефонът звънна.
Вдигна на четвъртото позвъняване, гол и мокър, стъпил на килима във всекидневната.
— Демарко — каза.
— Не съм те вдигнал от тоалетната, нали?
Разпозна на мига Делбърт Уудс, директора на затвора в Албион, чийто топъл и дрезгав глас винаги му напомняше за актьора от петдесетте години Бродерик Крофорд.
— Съжалявам, че ще те разочаровам, Дел, но не си.
— Сега ли си измъкваш мързеливия задник от леглото?
— Преди няколко минути. Какъв е проблемът?
— Кръвното ми. Онзи тъпак разправя, че вчера си наминал за някаква информация.
— Така е.
— И не ти е дал онова, за което си дошъл, прав ли съм?
— Даде ми каквото имаше. Просто не беше онова, което се надявах да получа.
— Защото е педантичен малоумник. Ти си попитал дали Инман е посещавал курс по творческо писане на поетия. И Нелсън е отворил списъците от курсовете за поезия.
— И?
— Трябвало е да пусне търсене с името на Инман, а не с вида на курса. Тук предлагаме най-различни курсове. Повечето затворници се записват на някакъв. Окуражаваме ги.
Демарко бавно си пое дълбока глътка въздух.
— Престани да ме баламосваш, Дел. Какво откри?
— Курс за грамотност. От януари до март тази година.
— През пролетта?
— Да.
— Мислех, че Дентън преподава само поезия.
— Ти да не си падаш по него, а?
— Кой е водил шибания курс по грамотност?
— Конеску. Изглежда като Роман Полански с проблем в щитовидната жлеза, нали?
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко.
В продължение на няколко секунди Демарко не успя да обели и дума. Мозъкът му бръмчеше и се въртеше, сякаш бе натъпкан в центрофуга. Ала бодежът в черепа бе изчезнал.
— Отстранен си от длъжност за няколко дни, така ли? — попита Уудс.
— Да. Стандартна оперативна процедура.
— Разбира се. Добре ли си?
— Добре съм. Все по-добре — отвърна Демарко.
— Хубаво, оправяй се. Никой не заслужава куршум повече от Инман.
— Защо го освободи тогава?
— Образцов затворник, нямах друг избор. Комисията за предсрочно освобождаване казва „пускай ги“ и аз ги пускам. Инман обаче… е като домашен любимец акула, нали се сещаш? Непрекъснато ти се хили и ти показва бисерните си зъби, но ти си сигурен, че рано или късно ще ти отхапе шибаната ръка.
— За жалост, направи много повече.
— И аз това казвам. Крайно време беше някой да му продупчи гърдите.
Демарко кимна. Беше настръхнал от вълнение и хладна тръпка пълзеше надолу по гръбнака му.
— Време е да се обличам — каза.