Не знаеше как да се справи с болката, която го прониза. Искаше му се да потопи лице във водата, да ослепее от тъмнината й, а мозъкът му да изтръпне от студ. После можеше да допълзи до някоя плитка дупка в земята, да се затрупа с борови клони и никога повече да не излезе. Никога повече да не помисли и една-единствена мисъл.
Знаеше, че четиримата полицаи горе край пътя го наблюдават и може би шепнат помежду си. Може би кучетата също го наблюдаваха.
— Нека гледат, по дяволите — промърмори на водата. — Нека се чудят.
7
Първото нещо, което Демарко направи, когато се върна в службата, бе да измие ръцете си. Миеше ги често, по осем или десет пъти на ден. Държеше пакет с антисептични бебешки кърпички в колата си и още един в бюрото. Но този път отиде в служебната тоалетна, защото искаше да си наплиска и лицето — надяваше се, че шокът от студената вода ще разкъса паяжините, обвили мозъка му. Насапуниса хубаво ръцете си, изчопли мръсотията под ноктите, изплакна пяната и хвърли четири шепи вода върху лицето си.
Ръцете му бяха чисти, умът — все така замъглен. Отломки от мисли плаваха по повърхността му като обгорели късчета хартия по вода и отказваха да се съединят в нещо цяло.
Преди да се върне в кабинета си, продължи нататък по коридора, почука два пъти на друга стъклена врата и я отвори. Полицай Джейми Матсън вдигна поглед иззад бюрото си. Беше трийсет и шест годишна, дванайсет години по-млада от него, висока и слаба жена, която някои от колегите тайно наричаха Икабод. Но Демарко знаеше, че приликата й със слаботелесния герой от „Слийпи Холоу“ се дължи по-скоро на униформата, отколкото на телосложението й. Знаеше, че в лятна рокля без ръкави, на петсантиметрови токчета, със свободно разпиляна около лицето червеникаворуса коса, а не прибрана на кок, тя е елегантна като газела. Освен това знаеше причината за печалната усмивка, с която винаги го посрещаше.
— Още ли учиш за онази магистърска степен по психология? — попита я още щом влезе в кабинета й.
— Трябва да покрия още девет кредита — отвърна тя. — Защо питаш?
Демарко придърпа стол до бюрото и седна.
— Разследвам мъж, който си има всичко на света. Идеално семейство, страхотна работа…
Джейми закима в съгласие и вметна:
— Слава, репутация, уважение. Нищо не му липсва.
— На пръв поглед човекът си живее напълно безгрижно — продължи той.
— И въпреки това внезапно превърта.
— Дали? — попита Демарко.
— Случва се, Райън. Просто се случва. Невъзможно е да разберем какво се върти в главата на човека отсреща.
Усмихна му се с толкова тъжно изражение, че той се извърна и заби поглед в ръцете си.
— Добре, да речем, че е така — продължи. — Човекът превърта. И в момент на… сляпа ярост… очиства семейството си. Цялото, един след друг, така ли?
— Не знам — отвърна Джейми. — Трябва да се вземе предвид и естеството на нанесените рани.
— Добре. Нанесени са много методично. Обмислено, преднамерено. Всички, освен тези на малкия Дейви.
Тя го изчака да подреди мислите си.
— Хубаво — каза най-после Демарко. — Да продължим с теорията за внезапното превъртане. Какво би могло да го предизвика?
— Кажи-речи всичко: финанси, стрес в работата, спор със съпругата…
— Той печели луди пари.
— Това също може да е стресиращо.
Райън се намръщи и се замисли над думите й.
— Може да е решил, че се е изчерпал — предположи колежката му. — Той е сериозен писател, нали? Чел ли си нещо негово?
Наклони глава и я погледна. Идвала бе у тях и бе разглеждала етажерките с книгите му. Всъщност онзи път, когато се извъртя в леглото му и му обърна гръб, тя взе точно последната книга на Хюстън от нощното шкафче. И тъкмо нея запрати в другия край на стаята.
Колкото до теорията за изчерпването, Демарко отказваше да я приеме. Гледал бе участието на писателя в „Добро утро, Америка“, а по-късно и интервюто с Чарли Роуз. И в двата случая Хюстън изглеждаше отпуснат, уверен и напълно спокоен при отговорите си. „Как ви се отразява всичко това? — попита Чарли Роуз. — Тази внезапно придобита слава и всичко останало, което тя носи със себе си?“ Томас Хюстън не каза нищо в продължение на няколко секунди. Просто седеше с наведена глава и мълчеше. После вдигна поглед към водещия и каза: „Последната ми книга е най-доброто, което някога съм писал. Най-после достигнах върховната си форма. Чувствам се утвърден“. А Демарко — сам в мрачната си всекидневна, с чаша топло уиски в ръка — повярва на всяка негова дума. „Браво на теб, братко!“ — каза на глас.