— Има ли смисъл да ти напомням, че временно си отстранен от длъжност?
— Мисля, че решението току-що бе отменено.
— Доколкото те познавам, никога не си го спазвал.
Демарко понечи да затвори, но после се сети нещо.
— Чуй, относно Джей Джей…
— Относно кого?
— Заместникът ти. Това му е прякорът.
— На тъпака? Че откога?
— Откакто той ми го каза.
— За пръв път го чувам.
— Мисля, че го предпочита пред Нелсън. И пред Тъпака.
— Та кой не би го предпочел?
— Недей да го дъвчеш за този пропуск, чу ли?
— Че защо не, по дяволите? Не му е за пръв път.
— Защото умира от страх.
— Съвсем основателно.
— Мисля да го изведа някоя вечер и да го напия. Да видим дали ще успея да го поочупя малко. Може и ти да дойдеш.
— Ти ли черпиш?
— Виж какво, твоята заплата е четири пъти по-голяма от моята.
— Това не е единственото нещо, дето ми е четири пъти по-голямо от твоето.
Демарко се засмя.
— Благодаря ти за обаждането. Много ценна информация. Ще те уведомя за развитието на случая. Поздрави Джей Джей от мен.
— Ти май харесваш хлапето, а? Не е ли сладичък?
— Още ли шофираш онова зелено „Чероки Ларедо“? Ще кажа на момчетата, които дежурят на магистралата, да си подготвят радарите.
— Аз пък ще кажа на Джей Джей колко много ти липсва. Приятен ден, Райън.
— И на теб, старче. Скоро ще се чуем по въпроса за бирата.
68
Първата задача на Демарко бе да уведоми началника си за получената информация.
— Официално си отстранен от длъжност — напомни му Боуен. Все още не беше махнал пластмасовото капаче от гигантското капучино с аромат на крем брюле, което Райън му бе донесъл от денонощния магазин. Седеше зад бюрото с ръце в скута си, когато вдигна поглед към колегата си. Сладкият аромат на напитката се носеше от дупчицата в капачето и се усещаше с всяко вдишване. Боуен се надяваше, че нежната пяна все още не се е стопила. Искаше да усети вкуса на първата глътка кафе върху езика си, искаше да каже „да“ и да зарадва приятеля си, но освен това искаше да е стриктен в работата си.
— Дори не си и помисляй да ми откажеш — каза Демарко.
— Не знам как да оправдая това разрешение. Аз ще нося отговорността за него.
— Защо просто не кажеш на всички да ти целунат розовия задник?
— Хабер си нямаш какъв цвят е задникът ми, не се прави, че знаеш.
— Трябва да ми разрешиш, Кайл. Искам да пробвам, мамка му.
Изминаха трийсет секунди в мълчание. Боуен свали капачето от чашата си. Най-отгоре все още плуваше тънък слой пяна. От димящото кафе се носеше сладък аромат.
— Присъствието ти със сигурност ще го стресне. Може да се окаже полезно.
— Така е, повярвай ми.
— А бихме могли и да го доведем тук за разпит. Ще ти позволя да стоиш в ъгъла и да гледаш.
— Не познаваш този човек. Той се чувства в безопасност в тясната си кутийка. В шибаната си пещера. Трябва да го направим там.
— Може да си напъхам розовия задник в прашки за по-удобно.
Демарко се усмихна.
— Полицай Морган би могъл да свърши всичко. Аз само ще наблюдавам.
Боуен вдигна картонената чаша към устните си и докосна пяната с върха на езика си. Топлина с аромат на карамел изпълни устата му. Накрая каза:
— Аха. Силно се съмнявам.
69
Демарко и полицай Морган тихо крачеха по коридора в Кембъл Хол. Когато стигнаха до точната врата, сержантът пъхна етажния ключ, който бе измолил от секретарката на катедрата, завъртя дръжката, отвори и влезе в кабинета. Морган го последва, но остана скрит зад редицата шкафове.
Конеску рязко завъртя глава. За миг в очите му проблесна гняв, отвори уста, за да нахока нежелания гост. Но после застина и едва чуто изсумтя.
— Добро утро — каза Демарко.
— Правя последни редакции по книгата си — заяви преподавателят и махна с ръка към монитора. — Нямам време за вас.
Сержантът прекоси помещението и застана точно до лявото му рамо. Конеску неохотно се обърна наляво и изгледа нежелания гост. Очите му блестяха, но този път не от гняв.
Демарко не спираше да се усмихва.
— Явно сте смятали Карл Инман за схватлив ученик, така ли е?