Конеску примигна.
— Името ми е непознато. Нямам такъв студент.
— Затова ли изтеглихте пет хиляди долара от сметката си в „Ситизън Банк“? Пет хиляди долара преди четири дни и още толкова преди две седмици.
Демарко чуваше бързите, плитки вдишвания на мъжа, виждаше как гръдният му кош рязко се надига и отпуска.
— Изпратих тези пари на семейството си. Чичо ми и леля ми са в Румъния.
— Защо не им изпратихте чек? Или не им изпратихте парите по банков път? Защото са били за Карл Инман. Повечето от тях открихме в автомобила му, все още увити в банковите квитанции с датата на теглене.
Конеску се взира в него още десетина секунди. После затвори очи. Пое си дълбоко въздух и издиша няколко пъти, докато накрая клюмна и отпусна рамене. Щом отвори очи и леко се завъртя надясно, погледна от Демарко към прозореца и се втренчи в десетината сантиметра мръсно стъкло, което се виждаше под избелялата платнена щора.
— Не съм му казвал да убива никого — изрече. — Трябваше само да го опозори. Защото той си го заслужаваше.
— Само че Томас Хюстън не е заслужавал да бъде опозорен, нали така? Защото никога не е докосвал, която и да било от танцьорките. Само е разговарял с тях.
Конеску не отговори.
— Как разбрахте, че е посещавал „Уиспърс“? Инман ли ви потърси?
— Просто исках Хюстън да ме остави на мира. Заради него не можех да си върша работата на спокойствие.
„Защото е ненавиждал измамите“ — помисли си Демарко.
— И скроихте план, за да се сдобиете с видеозапис от посещенията му в „Уиспърс“. За да получите назначение, повишение или нещо подобно. Само че Хюстън ви се е изплъзнал, нали? Оказал се е твърде добър човек.
— Онова… което направи Инман. Онова, което стори със семейството му. Аз нямам нищо общо.
— А какво ще кажете за парите, които сте му дали, за да се погрижи за мен?
Конеску не отговори. Демарко приближи до прозореца, вдигна щората и стаята се изпълни с ярка утринна светлина. Преподавателят примигна, присви очи и насочи поглед към пода.
— Дадох му ги, за да се махне — каза. — Той ме заплашваше.
— Не сте му платили, за да се погрижи за мен, така ли? Защото може би съм ви разтревожил?
— Не знаех на какво е способен. Инман… не беше цивилизован човек.
— Явно сте отишъл твърде далеч.
Конеску бавно завъртя стола си и отново се обърна към монитора. Запази документа, върху който работеше, и го затвори. После изключи компютъра. Когато екранът угасна, заяви:
— Майка ми често казваше: „Ако лежиш в лайна, не се оплаквай от вонята“.
— Умна жена — отбеляза Демарко. Десет секунди по-късно се прокашля според уговорения сигнал с Морган.
Полицаят влезе в стаята, свали белезниците от колана си и се обърна към Конеску:
— Изправете се.
Но преподавателят не помръдна. Седеше прегърбен на стола си. Демарко хвана облегалката с две ръце и бавно го завъртя към себе си. Мъжът вдигна поглед към него.
— Той не те харесваше — изрече.
— За господин Инман ли говорите?
— Никак не те харесваше.
Демарко погледна към Морган с изумление.
— Представяш ли си? — каза. — А аз съм толкова прекрасен.
70
Демарко не отиде на погребението на Бони, което навярно бе организирано от брат й или от танцьорките. Но два дни по-късно, малко след седем сутринта, се отби до гробището. Гробът й беше маркиран единствено с малка бронзова паметна плоча върху метално колче и букет попарени от сланата цветя, поставени върху малката купчина пръст — бели и жълти калии с изсъхнали и покафенели фунийки, сбръчкани като старческа кожа. Не знаеше какво да каже на Бони, не се сещаше за нищо, което не би прозвучало глупаво, изречено на глас в такава сива и тиха утрин. Остана няколко минути, пъхнал голите си длани под мишниците, загледан в осеяното с листа пространство. „Толкова много мъртви“ — помисли си. Въздухът щипеше прясно избръснатите му бузи, а от студа се насълзяваше дори здравото му око. Небето изглеждаше като акварел, кално петно, нарисувано от дете. На петстотин метра от гробището осемнайсетколесен товарен камион натисна спирачки на първия светофар в града и внезапният грохот от изпуснатия въздух изправи Демарко на нокти. Той изчака ръмженето да утихне напълно и погледна към гроба за последен път.
— Е — каза накрая, — ще се видим някой друг път, предполагам.