Дребният мъж вдигна чашата към устните си, задържа я там за момент и едва доловимо се усмихна. После я надигна и отпи глътка. Затвори очи и остана неподвижен известно време, притиснал чашата към гърдите си. Накрая жадно пое въздух, отвори очи, облегна се на възглавниците и закова поглед във вратата.
— Виж, тя имаше двама-трима редовни клиенти — обясни. — Нямам предвид клиенти на „Уиспърс“. Частни клиенти. Дългогодишни приятели. Знаеше само, че нещичко от някого се е промъкнало покрай диафрагмата й. Четиридесет и една годишна собственичка на стриптийз клуб, за бога. Да роди дете на този свят, без значение колко го искаше?
А Инман как разбра за аборта? Защо му е казала?
— В оная болница за аборти са й направили нещо. Преди да й дадат хапчето. Нещо като рентген. На корема.
— Ехография?
Моби кимна.
— Сложили снимката на диск и я дали на Бони. Тя каза, че приличало на мъхеста точица и толкоз. Обаче непрекъснато ми разправяше за това, разбираш ли? С насълзени очи. Заради една мъхеста точица. Предполагам, че по тази причина е запазила компютърния диск.
— И Инман го е открил?
— Тя вече е знаела, че той ще я пребие при всички положения, нали? Било е неизбежно. Но ако му каже, че бебето може да не е негово…
— Постъпила е както е редно.
— Цял живот правеше така — каза Моби.
— Добре. Значи смяташ, че това е причината Инман да я убие онази нощ, когато дойде при мен?
Дребният мъж сви рамене.
— Знам само, че те смяташе за свестен човек. Доста свестен за полицай, така каза. А когато си опакова багажа за път, просто мислеше, че заминават за известно време. Че се махат от цялата каша. Щял да я заведе на някое топло място, така ми обясни. Да избутат зимата. Тя мразеше шибаните зими тук. Винаги е искала да избяга от студа.
— В такъв случай вероятно се е изненадала, когато той е спрял колата на улицата зад къщата ми.
— Предполагам, че се е пресегнал да вземе онзи негов голям нож, нали се сещаш? Държеше го под седалката, когато шофираше. Тогава тя със сигурност е казала нещо.
Демарко кимна.
— Сестра ти знаеше къде живея. Още от едно време, когато държеше онова малко заведение на „Уест Венанго“.
Моби отпи от виното си.
— Тя рядко му се противопоставяше, но за такова нещо не би мълчала. Даже се сещам какво може да му е казала. Направиш ли го, няма да съм тук, когато се върнеш.
Демарко кимна и обмисли възможностите. Значи Инман е планирал да ме отвлече, да открадне колата ми, да прехвърли дрехите си и парите за път от мустанга, а после да тръгне на север. Картите сигурно са били уловка, за да заблуди Бони, че ще пътуват към Мексико. Може би от самото начало е възнамерявал да убие и нея. Като наказание, че е унищожила онова, което е смятал за негово, че го е лишила от още едно нещастно същество, което да бие и тормози. Той е бил луд, но не и идиот. Знаел е, че рано или късно ще го прибера на топло. Може би е смятал, че като ме отвлече, а после ме убие и скрие добре тялото ми, така че да затрудни откриването на останките, ще спъне разследването за достатъчно дълго време и ще успее да си намери безопасно място, където да се покрие. Може би е смятал, че аз знам как да го отведа при Томас.
— Бони рядко избухваше — призна Моби. — Обаче случеше ли се, ставаше страшно.
— В какъв смисъл? Какво точно имаш предвид?
— Нужен й беше сериозен повод, за да изгуби контрол. Обикновено се случваше, когато много, ама наистина много се страхуваше за нещо.
— Какво например? — попита Демарко.
— Знаеш ли защо ме назначи на работа в „Уиспърс“? — попита Моби.
— Разкажи ми.
— Допреди три години винаги наемаше за охрана някое хлапе от колеж. Младежи с повече мускули, отколкото мозък.
— И какво се случи преди три години?
— Една вечер пийнах малко повечко. Взех назаем чужда кола, натресох се в телефонен стълб и го скърших на две. Горната половина проби покрива на колата точно през средата. Пропусна ме на косъм.
— И тогава тя с изгубила контрол над емоциите си.
— Да. Същата вечер в болницата. Аз бях леко замаян, нищо повече. Но тя започна да вика. Нарече ме с всички обидни имена на света, крещеше с пълно гърло. Стана толкова зле, че искаха да й сложат инжекция с успокоително и да я завържат. Казах им да не я закачат, защото си го заслужавах. А и знаех, че просто е уплашена заради онова, което едва не си причиних.