Идеята, че и други хора се занимават със същата недооценена работа и извличат перверзно удоволствие от нея, ми дава сили да пиша, особено ако чоплят моята картофена нива. Понякога с удоволствие си представям как моите сътрудници лазят между лехите с изтръпнали от болка гърбове, с лепкави от сока на бръмбарите ръце, със счупени нокти, почти разногледи на гаснещата светлина. Вдъхновяващо е.
Преди трийсет години щях да напиша (и го направих) най-скучния текст в знак на благодарност към всеки един от сътрудниците си. Щеше да е вълнуващ като бракоразводно решение. Тогава нямах представа колко трудна и рискована работа е да вадиш на бял свят по един роман на всеки две-три години. И с времето това става все по-трудно и все по-рисковано. Същото се отнася и за живеенето. За мен те са общо взето едно и също.
Така че този път ще вложа най-искрената си благодарност. Искам всяко едно от тези „благодаря“ да бъде равносилно на мечешка прегръдка и голяма, сълзлива целувка. Искам да бръкна между лехите, да вдигна всеки един от сътрудниците си и да го притисна към пазвата си. (Да, мъжете също имат пазви, проверих в гугъл, за да съм сигурен — „гръдта, възприемана като център на чувствата и емоциите“. Ако не можеш да вярваш на гугъл, то на кого?)
Използвам термина сътрудници, защото тези личности правят точно това: заговорничат, участват, помагат, съдействат, обикновено на драго сърце. А и ми харесва подривната конотация на думата. Ако не смятате създаването на роман за подривна дейност, значи нямате никакъв опит в сферата. Основната цел на вложената работа е да разклати основите на обществото — такова, каквото го познаваме.
Най-голямата ми пламенна и лигава целувка отива при първия ми и може би най-изтощен сътрудник, моя литературен агент — прекрасната Санди Лу. За жалост, тази инак интелигентна и прозорлива млада жена носи на плещите си литературна естетика, древна почти колкото моята собствена. Това означава, че и тя като мен не обича анемична проза въпреки наличието на литературна култура, която плаче за такава тъй, както дете с наднормено тегло пищи за допълнителна купичка грахово пюре. Не мога да ви опиша колко дълго и упорито издирва идеалния редактор за този роман, но не и преди многократно да огледа ръкописа под микроскоп и да маркира с цвят всяка дефектна клетка и органела. Без нейното сътрудничество този роман нямаше да е роман; щеше да си остане купчина бавно жълтеещи листове, ако изобщо успееше да избегне пламъците достатъчно дълго, за да пожълтее.
Жизненоважен за успеха на това сътрудничество е и въпросният идеален редактор — прекрасната златокъдра Ана Мишелс, още един любител на неизвестното и мрачното, грубото и литературното, академичното и строгото. Тя притежава не само ненадминато добрия вкус да хареса този роман (тук си представете емотикон усмивка), но и ненадминато добрия усет да ми покаже всички начини за подобряване на сюжета. После бранеше романа от критиката и от опасността той просто да потъне в забвение, не на последно място, защото кариерата на редактора — също като тази на литературния агент — живее или умира в зависимост от книгите, които той избира да брани.
Агентите и редакторите си приличат по това, че използват личните си дарби, за да извисят и книгата, и автора. Ако избират мъдро заглавията си, те извисяват и читателите, а в най-добрия случай и културата като цяло. Като литературни стражи те могат както да поощрят и увековечат най-ниския общ знаменател на вкуса, така и да упражнят деликатна манипулация, за да предизвикат автора и обществото като цяло да бъдат по-добри, отколкото са всъщност.
Бих могъл да напиша поне още страница с благодарствени думи към Санди и Ана, да ги сравня с други агенти и редактори, с които съм работил през последните трийсет години. Но тук няма място за сравнение. Чувствам се благословен с тези две млади жени до себе си. Винаги съм знаел, че ако някога се наложи да ме спасява някой, спасителят ми ще е жена. Дори не съм подозирал, че жените ще бъдат две и ще работят рамо до рамо за моето спасение.
До целия екип на издателство „Лендмарк“ — изказвам смирено дълбоката си признателност не само за онова, което прави всеки един от вас, но и че сте избрали да го правите, да се грижите от душа и сърце за книгите и за глупаците, които ги пишат; че охотно прекарвате дните си (а вероятно и много от нощите) в редактиране, проверка на фактите, страниране и рекламиране, форматиране и илюстриране, декориране и цялостно разхубавяване на книгите. Без невидими труженици като вас няма да има книги, което ще доведе до оскъдно разпространение на мъдрост и информация, до ограничени възможности да опознаем далечни места и култури, да се вълнуваме от чуждия кураж или отчаяние, радост или триумф, както и до липса на балсам за душевна болка. Без вас ние, глупаците, може би все още щяхме да бродим по широкия свят, за да разказваме историите си край лагерни огньове. Без вас ние бихме оставили бледа диря след себе си, когато вятърът на времето издуха праха ни надлъж и нашир.