Така че не, да върви по дяволите теорията за изчерпването. На полицай Матсън каза:
— Баща му се е самоубил.
— Преди колко време?
— Преди около четири години — заяви. — Значи това би могло да е фактор?
— Цялото му минало е фактор. Райън. Въпросът е какво го е накарало да се обърне срещу семейството си.
— Добре — каза Демарко. — Значи нещо го е подбудило. А после какво?
— После ли…?
— Имам предвид след разсейването на мъглата. След като е осъзнал какво е направил. Тогава какво се е случило? В какво състояние е сега психически?
— Ами — започна Матсън, — ако всъщност не е социопат… а те, впрочем, са доста трудни за разпознаване…
— Да предположим, че е точно такъв, какъвто изглежда. Добър и почтен човек. И когато мъглата се е разсеяла…?
Колежката му се замисли.
— Навярно е бил ужасѐн. Меко казано. По всяка вероятност е пожелал да отнеме собствения си живот.
— Но не го е направил. Излязъл е навън. И е продължил да върви чак до езерото Уилхелм, което е на почти пет километра от къщата му.
— Значи е изключил. Прекъснал е връзката.
— Просто е изтрил станалото от паметта си?
— Не точно… Но в общи линии, да. Потиснал е информацията за случилото се. Защото е твърде ужасна, за да се изправи срещу нея.
— И просто е потънал в гората. Може би все още върви. И не знае нито кой е, нито къде е, така ли?
— Всеки човек е различен, Райън. Да, има определени шаблони на човешко поведение, но аз не съм експерт в тази област…
— Ти си най-доброто, с което разполагам в момента.
— Може да е получил амнезия — допусна тя, — а може и да не е. Възможно е всичко това да му изглежда нереално. Като лош сън, който не може добре да си спомни.
— Точно от това се страхувам — призна Демарко.
— Защото е невъзможно да се предвидят действията му.
Той кимна.
Матсън го изчака да продължи, но Демарко наведе глава и застина на място. Само движеше напред-назад палец по кокалчетата на другата си ръка.
— Смяташ, че не го е извършил той — изрече тихо Джейми.
Демарко вдигна поглед към нея и се усмихна. Отново я видя със спусната коса в онази вечер, когато излязоха да хапнат. Паста пене със сос „Портобело“ за нея, паста „Путанеска“ за него. В крайна сметка той изяде и половината от нейната вечеря, а тя изпи твърде много вино — нарочно, както призна по-късно, за да добие куража да му признае.
Сега, докато я гледаше и си спомняше, усети как лявото му око започва да сълзи. Примигна, разтърка го и премести поглед леко наляво, над рамото й, към празен участък на стената.
— Помня съвета, който ми даде веднъж: ако наистина искам да проумея нечии действия, трябва да се дистанцирам от себе си, да вляза в главата на въпросния човек и да се опитам да видя света през неговите очи.
— Давала съм ти много съвети. И ти напълно си пренебрегвал повечето от тях.
— Просто се опитвам да разбера Хюстън, да разгледам ситуацията от всички възможни ъгли.
— Ще ми се да ме гледаш, когато говорим, Райън — изрече още по-тихо тя.
Демарко отново я погледна.
— Сега искам да говорим за Томас Хюстън.
Жената вдигна брадичка малко по-високо, пое си въздух, заряза тъжната усмивка и заяви:
— Да приемем, че не го е извършил той. Какво тогава? Случило се е пред очите му? Открил го е по-късно?
— И двете са възможни. Ще го изтрие ли от паметта си в такъв случай?
— Ти как би постъпил?
Демарко постави и двете си ръце върху страничните облегалки и се приготви да се надигне от стола.
— Адски много ми помогна, Джейми. Сигурна ли си, че ти трябват само девет кредита, за да се дипломираш?
Колежката му се облегна в стола си.
— Изглеждаш изморен, Райън.
Той се изправи.
— Прекарвам твърде много време в басейна на кънтри клуба. Обичам да седя под водата и да гледам краката на жените.
— Още ли ги харесваш високи и слаби?
— Джейми…
— Мога да сготвя онази паста пене с гъбен сос, която харесваш.
— Ще се възползвам от поканата някой друг път — отвърна Демарко и отвори вратата.