ТХ: Със сигурност и двете.
П & П: Имам предвид най-вече главния герой. Джошуа Кенеди има някои доста мрачни моменти.
ТХ: Наистина е така.
П & П: Тези моменти отразяват ли състоянието на самия автор по онова време?
ТХ: Ами, донякъде във всеки герой има частица от автора. Та, в такъв случай… Вижте, да останеш сирак внезапно, дори да си на трийсет и пет години… Имам предвид, кога внезапната и жестока смърт на любими хора не е шок? Така че, да, разбира се, това повлия на писането ми. Разбира се, че някои от собствените ми мисли от онова време са намерили място в романа.
П & П: След като се дистанцирахте от онези събития, намерихте ли покой, приехте ли донякъде случилото се?
ТХ: Говорите за дистанция? Никога не сте губили любим човек, нали? Такова нещо като дистанция просто няма.
На този етап от разговора интервюиращият бе сменил темата. Преминал бе към обсъждане на настоящия работен проект на автора — роман с работно заглавие „П“. Отговорите на Хюстън бяха кратки, но показателни. Ясно беше, че писателят е преживял някои много мрачни моменти също като героя си. Но дали чак толкова мрачни, та да посегне на собственото си семейство?
Демарко добре познаваше „Безнадеждно лято“ — любимата му от трите книги на автора. Главният герой, Джошуа Кенеди, е потънал в мъка заради изнасилването на дъщеря му и ареста на сина му за търговия с наркотици. Излива гнева си върху съдебната система и върху живота като цяло чрез прибягване към дребни престъпления — първо графити, после кражби от магазини, накрая вандализъм и унищожаване на общинска собственост. Намира запасите от екстази на сина си, но вместо да ги унищожи, пробва наркотика и прекарва следващите три дни в мотелска стая с двайсет и четири годишно момиче, една от приятелките на сина му. Дали това означаваше, че самият Томас Хюстън някога е прибягвал до престъпления, наркотици и изневяра като начин да се освободи от болката? Не, разбира се. Но Демарко с интерес отбеляза факта, че авторът е избрал именно тези дейности за облекчаване на гнева и мъката на героя си.
Болката на Хюстън от смъртта на родителите му очевидно е била все още прясна четири години след случилото се. Може да е била прясна и в онази съботна нощ. Може да е гноясвала в него през цялото това време и накрая нещо съвсем тривиално — саркастичен коментар, телефонно обаждане — да я е отключило и да е възпламенило в гърдите му гняв, който литературните успокоителни са били неспособни да потиснат.
Демарко си отбеляза наум да провери разпечатката от телефонните обаждания на Хюстън от онази вечер. Ако успееше да усети настроението на мъжа, състоянието на духа му, може би щеше да стигне до разумно предположение, което да го насочи къде да търси писателя.
Междувременно продължи да сърфира из интернет. Четиридесет минути по-късно попадна на обещаваща статия, написана от Хюстън за списание „Райтър“ — „Да се превърнеш в героя си“. Наложи се да плати трийсет долара за абонамент, за да получи достъп до текста.
В него Хюстън съветваше начинаещите писатели да шлифоват наблюдателските си умения, да се ослушват за нюанси в речевите шаблони, да тълкуват езика на тялото и да намират жестовете, които разкриват естеството на скритите мисли, онези дребни, но издайнически физически подробности, които разбулват скрити черти на характера. „Създайте си навика да наблюдавате хората и да слушате — бе написал Хюстън. — Приемете го като част от изследователската ви работа. Вършете я навсякъде, където е възможно: в търговския център, в кафенето, в автобуса или във влака, на оживената улица. Това е вашата класна стая. После се научете да прехвърляте тези наблюдателни умения от реални хора върху литературни герои. Трябва да опознаете героинята си отвън и отвътре, да научите всичко за миналото й, за детството й, всичките й травми и победи, които са я превърнали в това, което е в самото начало на историята ви. Едва тогава бихте могли да се превърнете в тази героиня, докато тя прави избор след избор, които тласкат историята напред. Вие, авторът, седнал в удобния си стол пред клавиатурата, трябва едновременно с това да бъдете и героинята, която реагира на изневярата на любовника си, на повишението в работата или на онзи автобус, който лети срещу нея по магистралата. Защото само ако се слеете с героинята си, може да сте напълно сигурни за нейните реакции в подобни ситуации. И едва тогава тя ще се превърне в правдоподобна героиня, която заслужава доверие. Едва тогава ще стане истинска“.