— Всъщност и аз не знам. Но винаги съм си го представял така, както изглеждаше онзи мъж. Едър и някак мърляв? С леко параноичен поглед?
Младата жена кимна.
— Навярно е бил Конеску.
— Конеску — повтори Демарко. — А защо би пресякъл полицейската лента, за да влезе в кабинета на Томас Хюстън?
— Така ли е направил?
— Очевидно не знаеше, че съм вътре.
Тя хвърли поглед през рамо към сградата, после сниши глас:
— Просто си е такъв. Обича да слухти наоколо. Вечно си вре носа в чуждите работи.
Демарко отново се усмихна и се отдръпна от колата.
— Приятен обяд — каза й.
Секретарката запали двигателя и потегли. Сега бе ред на Демарко да обърне лице към Кембъл Хол. Той погледна към втория етаж тъкмо навреме, за да види как нечия сянка бързо се скри зад един от прозорците.
11
Ходилата на Томас Хюстън бяха сини, но не и черни. Седеше в бетонна канализационна тръба, на десетина сантиметра над тънката водна струя, която бълбукаше през нея, подпрял едното си ходило на отсрещната страна. Бе свалил подгизналите си обувки и чорапи и разтриваше ходилата си едно след друго, докато най-сетне спря да ги усеща като късове замразено месо от фризера. Успя да пропъди мъчителното усещане за иглички по кожата си, а после продължи да масажира, докато раздвижи пръсти без опасението, че биха могли да се откършат.
Шмугна се в дренажната тръба няколко минути по-рано, несръчно прекрачил малкия поток, и се придвижи около пет метра навътре, някъде по средата на асфалтовото шосе над главата си. Според ръчния му часовник сега бе 11:40 сутринта, макар че часът, та дори и датата, нямаха почти никакво значение за него. Нещо се бе случило с представата му за време. Някои от парчетата на строшеното време се сливаха в едно, други напълно липсваха. Десет минути можеха да носят болката на цял месец, а два дни не бяха нищо повече от късче стъкло в ъгълчето на окото му.
Може би стоеше в тази тръба от цяла вечност. Може би беше герой от пиеса на Бекет и онова, което смяташе за свои спомени, бе просто теч от мозъка на неговия създател.
Вдигна яката на мръсното яке около врата си, а после пъхна ръце в страничните джобове. И едва тогава забеляза, че носи чужда връхна дреха. Нямаше представа откъде е дошла и кога я е облякъл. Беше му твърде широка около гърдите и раменете, сякаш принадлежеше на доста по-едър от него мъж. Старото ватирано яке бе тъмнозелено и осеяно с тъмни петна, които миришеха на моторно масло. Беше съдрано по ръкавите, а от дупките се подаваше мръснобелият пълнеж. По ръкавите и предницата, а и навсякъде, имаше полепнали ситни пръски изсъхнала кал. Подуши плата, миризмата му напомни за пещерата. Но самият спомен за пещерата бе неопределен, неясен и нереален. Кога е бил в пещера? И защо?
Съвсем ясен обаче бе тежкият, дълбок копнеж в гърдите, усещането за скръб, което му причиняваше болка при всяко вдишване и го караше да чувства главата си като подута. Отчаяно му се искаше да заплаче, копнееше за тази утеха. Но нямаше представа защо.
От време на време по асфалтовия път над него преминаваше автомобил и Хюстън инстинктивно се прегърбваше и навеждаше глава. После се усмихваше на себе си, осъзнал безсмислието на тази поза. Едната му половина безпомощно се поддаваше на импулса да заеме защитна позиция, а другата се забавляваше с това.
Седеше, опънал и двата си крака над потока, подпрял босите си ходила върху отсрещната страна на тръбата, със съвсем леко присвити колене, колкото да не изтръпнат. Държеше мокрите обувки и чорапи в скута си. Миризмата на мокра кожа и подгизнал от пот и вода памук някак си го успокояваше — напомняше му за края на сутрешното му тичане, поредната част от всекидневната му програма. Ще си почине няколко минути, ще вземе душ, а после ще се облече за лекцията си в единайсет. „Кой ден е днес? — запита се. — Ако е понеделник, преподавам съвременна литература. Ако е вторник — Занаятът писане.“
Но не успя да избяга от истината задълго. Тя го връхлетя внезапно и бързо като куршум, нахлу с грохот през тръбата и го премаза, остави го разтреперан, разплакан и сгърчен от мъка.
— Дечицата ми — стенеше. — Милите ми, прекрасни дечица… — Ала болката бе твърде силна и Хюстън потъна в сън, превит одве, със сключени около коленете ръце.
След известно време пръстите му се разплетоха и той се събуди — стреснат и останал без дъх. Въздухът бе мъгляв, сив и влажен, а първият образ, който проблесна в съзнанието му, бе на ножа, насочен към гърдите на Дейви. Тогава Хюстън изпищя от болка. Писъкът му отекна в бетона, раздели се на две и пое в двете посоки на тръбата, а ехото кънтеше и удряше мозъка му като с чук.