Известно време нямаше сили за друго, освен да хлипа и да се бори за въздух. Накрая онази част от него, която успя да се откъсне от тялото, каза, че в този си вид е безполезен. Нищо не можеше да постигне, докато е подвластен на болката. Налагаше се отново да започне да възприема себе си като герой от историите си, а не като Томас Хюстън; не като мъжа с изклано семейство; не като човека, чийто живот бе заличен; не като тяло, пълно с отрова; не като труп, лишен от смърт. Знаеше го и дори успя да се възхити на това очевидно разделяне в психиката му, на това раздвоение на личността, което му позволяваше да усеща болката си и същевременно да я наблюдава от разстояние.
Той самият бе едновременно истина и плод на въображението си. По-силното от двете обаче бе истината, а тя го отвращаваше и опустошаваше. Вече се чувстваше опустошен и от глада и знаеше, че скоро ще му се наложи да яде, макар че от мисълта за храна му се гадеше. Водата, от друга страна, не беше проблем. Районът бе влажен като тайгата на Аляска, пропит от стотици малки езера, блата и потоци. Преди да излезе от последния поток, Хюстън загреба вода с шепи и я вдигна към устата си. Това си го спомняше. Водата бе толкова студена, че проряза гърлото му и го замая. И все пак жадно поглъщаше глътка след глътка, докато напълни стомаха си. Но скоро трябваше да открие и храна. А сега, когато телесната му температура бе застрашена, трябваше да открие по-подходящо убежище, където да събере сили и да обмисли плановете си.
Хрумна му да тръгне към Ониънтаун и семейство О’Пачън, но градът се намираше на повече от трийсет километра разстояние, а Ед О’Пачън навярно щеше да го застреля на мига. Все още носеше портфейла си с кредитната и дебитната карта, а може би и малко пари в брой, но всичко това бе част от един друг живот, изкоренен и изтърбушен.
Не можеше да продължи да живее, това поне знаеше. Но преди да спре, трябваше да направи едно-единствено нещо. Замисли се за мъжете и жените, с които работеше, и студентите, които обучаваше, но не смяташе, че би могъл да се довери на когото и да било от тях за помощ. Те твърдяха, че го обичат и му се възхищават, но това беше вчера или онзи ден, част от илюзия с изтекъл срок.
Наистина ли не можеше да се довери на никого?
На Нейтън — да, но Хюстън не искаше да го въвлича в това. Нека разполага с живота си, който и бездруго не беше розов.
Значи оставаше само Анабел. Единствено Анабел би го разбрала. Можеше да му откаже помощта си, но можеше и да му помогне. Поне толкова му дължеше. Той й бе помогнал, когато тя имаше нужда, и то не с безразличие, а с тъга в сърцето, затова вярваше, че и тя ще му отвърне със същото. Цялата работа бе толкова тъжна. Ужасно тъжна. Трябваше да пробва с Анабел.
Не знаеше как да се свърже с нея, освен на работното й място, а тя работеше само през уикендите и нощем в четвъртък, петък и събота. Колко дни оставаха до четвъртък?
Някои неща си оставаха съвсем ясни за него. Други виждаше като в парченца от строшено огледало. Това яке например сякаш нямаше предистория. Откъде се беше взело?
„Кой ден е днес?“ — запита се отново. Върна се мислено към съботната нощ, но положи огромно усилие да спре до къщата. Не искаше да влиза обратно вътре. Стоеше отвън — един мъж, който бродеше из улиците с нож в ръка. Тежък, противен нож, нещо, с което да реже мрака, а след това мъглата; нещо, което да му дава тежест. Спомняше си как ножът проряза водата, как падна право надолу и прониза езерото почти без плясък, а после изчезна в мрака.
„Не, чакай — каза си. — Това не се ли случи на другия ден? Не носех ли ножа, когато открих пещерата? Да. Да! В неделя вечерта открих пещерата. Как съм стигнал до нея? Не знам. Вървял съм, предполагам. Да, вървях цял ден. После открих пещерата, откъртих малко клони и се скрих вътре. Носех и ножа. Ами якето? Не знам, но ножът беше у мен. Исках да го използвам върху себе си, това си го спомням. Исках да си прережа китките и да напълня пещерата с кръв. И почти го направих, нали? Или може би съм сънувал? Не, почти го направих. Притиснах острието към китката си. Исках да го направя. Господи, колко много исках да го направя. На другата сутрин… понеделник. Беше понеделник; днес е понеделник. Отново излязох на пътя. Смятах да спра някоя кола и да се прибера у дома. Исках да се прибера у дома. Исках да си върна всичко. Но никой нямаше да спре, докато носех ножа. Затова го пуснах във водата. Видях го как пада вътре. Мразех го, но изобщо не исках да се разделям с него. Защо бе толкова трудно да се отърва от проклетото нещо? Това беше в понеделник, нали? Или може би в неделя?“