„После какво направи? — попита сам себе си. — После си спомни всичко. Как би могъл да се прибереш у дома? Там няма нищо, там няма никого. Тогава продължи да вървиш. Стигна до блатото. Тръгна по течението на потока. Стигна до пътя и дренажа, но не успя да направиш и крачка повече, затова се пъхна в тръбата. И после какво направи? Намери якето. Беше облечен с него. Откри го, когато осъзна, че си облечен с него. После спа цяла нощ.“
„Не — спомни си, — първо ходилата ми бяха сини. Държах ги в ръце и ги усещах като късове замразено месо. Затова ги масажирах известно време, но после ми стана безразлично и заспах. Събудих се и беше тъмно. Беше пълен мрак навсякъде, а аз треперех. Мислех, че съм под вода, и се опитах да изплувам, но си ударих главата в тръбата и отново заспах. Изгубих съзнание, мина още време. И сега отново е ден. Нова сутрин. Значи трябва да е вторник.“
Хюстън погледна към краката си и опипа чорапите. Вече не бяха мокри, а ходилата не бяха ледени. По-голямата част от деня му се губеше. Този ден бе някъде в канализационната тръба, може би бе изтекъл от него в тънката струя вода под краката му. „Къде изчезна?“ — запита се и остана загледан във водата известно време; представяше си как самият той изтича надолу с водата.
После се върна в реалността.
„Днес е вторник — помисли си. — Занаятът писане.“
Но днес нямаше да има семинар заради отсъствието му. Нямаше да има часове, освен ако Дентън не ги поеме. Кого другиго биха могли да помолят? „Не и Конеску, за бога. Дори портиер би се справил по-добре от Конеску.“
„Няма значение — настоя другата му половина. — Открий Анабел. Трябва да говориш с Анабел.“
„Но Анабел е само за четвъртъците. Знам къде да я намеря в четвъртък. А днес е едва вторник.“
„Тогава ще се наложи да чакаш — каза си. — Ще трябва да се опазиш жив и да чакаш.“
Още два отвратителни, невъзможни дни. Отново се преви одве и обви коленете си с ръце. Тресеше се от плач и хленчеше на глас:
— Още два шибани, шибани, шибани дни.
12
Демарко огледа ножа в прозрачната му найлонова торбичка, застанал под луминесцентната лампа, в центъра на стаята за веществени доказателства. Двайсетсантиметрово острие, пълноразмерна шина, троен клин и дръжка, изработена от лъскав, черен композитен материал.
— Майсторска изработка — каза.
— Нарича се нож на майстор готвача — отбеляза Морган.
— И е нашият нож?
— Според лабораторния анализ е съвместим с раните на четирите жертви.
Демарко присви очи към надписа върху острието, но не успя да го прочете.
— Шибаното луминесцентно осветление — изрече.
— „Вюстхоф“. Произведен в Солинген, Германия.
— И сме сигурни, че е на Хюстън?
— Има един празен жлеб в комплекта ножове. Този пасва.
— И всички останали са „Вюстхоф“?
— Всичките двайсет и пет.
— Комплект от двайсет и пет ножа? Някой май има сериозен фетиш към ножове.
— Това е професионален комплект качествени ножове. Продава се за около хилядарка.
— Шегуваш се, нали?
— Открихме квитанцията в чекмедже с всички документи за гаранцията. Платен е на 12 декември миналата година с кредитната карта на Клеър. Очевидно комплектът е неин.
— Освен ако не е бил коледен подарък за него.
Морган посочи към назъбеното острие.
— Тези вдлъбнатини не позволяват на храната да полепва по острието. Стилът се нарича „Сантоку“.
— И ти навярно знаеш какво означава това.
— Трите свойства: сечене, рязане, кълцане.
— Господи — каза Демарко.
— Имаше описание в инструкцията за употреба.
— Там пишеше ли и защо го е извършил?
Сержантът вдигна ножа към светлината и го огледа от двете страни. В двете вдлъбнатини при основата на острието се виждаха миниатюрни петънца като от ръжда. Останалата част на стоманата беше чиста.
— Обзалагам се, че това тук не е ръжда — заяви.
— От бебето е — поясни Морган.
— Ничия друга?
— Не е идентифицирана друга.
— Изненадан съм, че има някакъв остатък. Колко дълго е стоял във водата?