„Хюстън забеляза същото у мен“ — каза си Демарко. Спомни си какво бе написал мъжът на книгата, която му бе подарил: Нека тъгата в очите ти се стопи много скоро.
Защото писателят също имаше своите демони. И бе дяволски добър в това да ги държи затворени в клетка или да ги отвежда в книгите си — поне до миналия уикенд. Тогава по някаква причина зверовете бяха избягали. Но къде го бяха отвели след касапницата? И накъде го водеха в момента?
Някой почука на вратата и прекъсна мислите му. Демарко вдигна поглед от белия лист, върху който си драскаше бележки. На прага стоеше полицай Кармайкъл с диск в ръка.
— Файловете от електронната поща — обясни. После се доближи и остави пластмасовата кутийка върху бележника на сержанта.
Кармайкъл бе дребен мъж с гъста, къдрава черна коса и неспокоен поглед. Взираше се с широко отворени очи и винаги напомняше на Демарко за кученцето чихуахуа от детските му години. Кучето бе на майка му, казваше се Типи и бе френетично дребосъче, изпълнено с безполезна енергия. Обожаваше да копае дупки в градината, а после тичаше помежду им като обезумял търсач на съкровища и навираше цялата си глава в тях. Кармайкъл беше същият с компютрите. Забиваше нос в клавиатурата и тракаше с пръсти, за да изкопчи съкровище от някой компютърен код, и това го правеше неимоверно щастлив.
— Все още работя върху изтритите файлове и върху няколко защитени с парола документа. Предполагам, че ще са готови до утре следобед.
Демарко погледна лъскавия диск в пластмасовата кутийка.
— Нещо интересно?
— Не ги чета, сержант. Просто ги вадя.
— Благодаря ти. А сега си почини, чу ли? Не искам пак да работиш цяла нощ.
Кармайкъл се ухили.
— Имам планове за довечера.
— Свързани с жена, надявам се.
Полицаят се изчерви.
— С един приятел пишем програма, която праща паяци из целия интернет.
— Паяци?
— Малки късчета от програма. Тършуват из интернет и улавят цялата информация, която са програмирани да издирват. В нашия случай търсят малолетни престъпници на възраст между шест и осемнайсет, участвали от побой в училище до истинско престъпление. Както и всички хлапета, писали в блог или изпращали имейл с подстрекателски език, независимо дали е насочен към отделен човек или група.
— Звучи амбициозно — заяви Демарко. — А каква е целта?
— Съставяне на база данни. На всички малолетни в страната, предразположени да станат пълнолетни престъпници.
— Предразположени?
— В случай на инцидент в конкретен град програмата ще ни каже кого точно да потърсим предвид естеството на престъплението. Край на догадките!
— Край на детективската работа.
— И не само това, ами — това е най-вълнуващата част — ще можем да предвиждаме действията им!
— Сега вече ме плашиш.
— Помниш ли онзи филм с Том Круз, където виждат престъплението, преди да се е случило? Почти сме стигнали дотам. Съвсем скоро това ще е реалност. Нашата програма ще изгражда профил на намерението, базиран на минали деяния. Тя не е просто информативна, а дедуктивна. Изключва всяка вероятност за човешка грешка.
— Господи — каза Демарко.
— Нали! От „Вътрешна сигурност“ вече имат своя версия на програмата. Проблемът е там, че не желаят да я споделят. На мен ми е все тая обаче, защото страхотно се забавляваме, докато сглобяваме нашата програма.
Понякога Демарко имаше чувството, че светът е в застой. Друг път, като сега например, му се струваше, че светът се върти с толкова бясна скорост, че има опасност да излети в космоса.
Положи длан върху кутийката с диска.
— Е, междувременно…
Кармайкъл му намигна.
— Останалото ще е готово до утре на обяд.
— Добре — отвърна Демарко. — За жалост, току-що се сетих за нещо друго. Имаш ли време да наблюдаваш социалните медии за коментари относно случая? Не просто обичайните брътвежи, а нещо, което загатва… сещаш се… вътрешна информация. Хора, които проявяват прекомерен интерес към разкритията по случая. Имаш ли време за това?