— Ако ти е нужно, ще намеря.
— Оценявам го. Благодаря.
Бързото излизане на Кармайкъл сякаш изсмука въздуха от стаята. Демарко хлътна в стола си и разтри лицето си с две ръце. Светът около него се въртеше като центрофуга.
Изправи се, все още замаян, и се запъти към тоалетната да си измие ръцете.
15
За вечеря Демарко отвори консерва бяла риба тон и я прехвърли в чиния. Наряза домати, лук и моцарела за салата „Капрезе“, добави сух босилек и поръси всичко с италиански сос. Наля си половин водна чаша „Джак Даниълс“ и сервира вечерята на масата в трапезарията. Там стоеше и компютърът му, насред купчина папки и всевъзможни листове, която никога не намаляваше.
Дискът на Кармайкъл съдържаше шейсет и седем имейла до и от осем различни източника, повечето от входящата поща, всичките не по-стари от шест седмици. Очевидно Хюстън не обичаше да трупа информация и редовно прочистваше пощата си. Кармайкъл бе подредил писмата в отделни папки, надписани с имената на кореспондентите.
Първата папка съдържаше съобщения, разменяни между Хюстън и литературния му агент. Тонът на агента му преливаше от оптимизъм относно шумотевицата, която се вдигаше около „Безнадеждно лято“. Уведомяваше го, че всекидневно получавал запитвания относно филмовите права, че водел преговори относно правата върху аудиокнига, а чрез подагентите си — и върху правата за превод в девет държави. За февруари бе насрочено отпечатването на издание с едър шрифт, а изданието с меки корици за масовия пазар се очакваше да излезе през май следващата година. В един от имейлите той предричаше половин милион долара авансово плащане за следващия роман на Хюстън. „За бога, Том, изпрати ми петдесетина страници и ми опиши набързо сюжета — настояваше агентът. — Трябва да ковем желязото, докато е горещо, човече, а точно в момента огънят гори като бесен. Освен това наскоро се запознах с една жена, която работи в «Снамалот», адски секси брюнетка с крака, които стигат до най-изящния задник, по който някога съм точил лиги. Обещах й да я заведа в Ибиса, ако се съгласи да преспи с мен, така че се нуждая от шибаната комисиона!“ Отговорите на Хюстън показваха по-голяма литературна загриженост. „Планирам да не бързам с тази, Хари. Сюжетът е доста по-заплетен, а и проучването изобщо не е лесно. Трябва да внимавам. Може би онази брюнетка ще се примири с Рузвелт Айлънд вместо Ибиса? Кажи й, че там ще има по-малко терористи“.
В друг имейл писателят се оплакваше от репутацията си. „Проблемът ми е, че изпълних твърде успешно задачата си да залича пропастта между сериозната и комерсиалната проза. Създадох твърде силни сюжети. Продадоха се твърде много копия от книгите. И сега според «Уошингтън Поуст» аз съм «ветеран в областта на детективските романи». А нито една от книгите ми не е истински детективски роман“.
В друг имейл: „Забелязал ли си, че всяка шибана рецензия започва с това, че съм получил двеста хиляди аванс за «Лятото»? Така ли се оценяват книгите напоследък, Хари?“
Демарко отпи от бърбъна си.
— Значи и той си има своите проблеми — отбеляза. — Далеч не е толкова щастлив, колкото изглежда.
Ала в имейлите до студентите си Хюстън поддържаше коренно различен тон. Повечето преливаха от окуражителни думи и съвети: „Точно сега изобщо не се тревожи относно публикуването. Ти пишеш добре, Никол, и ще ставаш все по-добра. Така че се концентрирай върху това. Публикуването ще се случи тогава, когато си готова за него“.
„Всичко е в изпълнението, Бен. Научи се кога да драматизираш и кога да резюмираш. Правиш твърде много от второто и твърде малко от първото“.
Имаше имейли от и до деветнайсет различни студенти. Хюстън подписваше всичките си имейли с ТХ. Във всичките му коментари присъстваше любезна, но настоятелна откровеност, на която Демарко искрено се възхити.
— Не е човек, който ще седне да те залъгва — изрече на глас.
Повечето студенти имаха само по един или два имейла от Хюстън, но един от тях, Нейтън Брисън, бе получавал поне по едно писмо седмично за последния месец и половина. Всички бяха отговори на въпроси, задавани от младежа относно постройката на текста. Нещо обаче привлече вниманието на Демарко — макар че всеки от отговорите на Хюстън започваше с полезен съвет и окуражителни думи, три от тях завършваха с леко променени вариации на една и съща покана: „Научноизследователска работа тази седмица. Искаш ли да ме придружиш?“ Още по-интригуващо бе най-последното съобщение отпреди осем дни: „Трябва отново да говоря с Анабел. Искаш ли да ме придружиш?“