В папката нямаше отговор от Хюстън. Дали му беше отговорил лично, или просто не бе имал време? В бележника Демарко написа „Робърт Дентън“.
Беше почти единайсет вечерта, когато приключи с четенето на имейлите. Гърбът го болеше, очите му сълзяха, но вече разполагаше със списък от четирима души, които представляваха интерес за следствието. Хюстън все още бе основният заподозрян, но вече нямаше съмнение, че животът му не е толкова идиличен, колкото изглежда. Демарко не изпита никакво удоволствие от това откритие.
16
„Портфейлът е в мен — каза си Томас Хюстън. — Тук са дебитните и кредитните ми карти. Имам и деветдесет и три долара в брой. И венчалната халка. Часовникът ми… Къде ми е часовникът?“
Нямаше го на никоя от двете му китки, нито в джобовете. Хронограф „Конкорд Саратога“ с циферблат в сребристо и черно, монтиран в корпус от полирана неръждаема стомана, с черна кожена каишка. Беше подарък за рождения му ден от Клеър и децата. Всичките му красиви вещи бяха подаръци от Клеър и децата. Но къде беше часовникът? Вчера го носеше, нали? Както и предишния ден?
Помнеше, че в събота вечер си легна заедно с Клеър. Свали дрехите си, погледна часовника, реши да го остави на ръката си, защото планираше да свърши малко работа същата вечер, а не искаше да се увлича и да остава на бюрото цялата нощ, но в кабинета му нямаше часовник, освен този на компютъра. Той обаче предпочиташе да поглежда часовника си от време на време — в него виждаше не само точния час, но и любовта на семейството си, носеше тази любов върху китката си.
Носеше часовника на ръката си, когато прави любов с Клеър. Държа я в прегръдките си, докато тя заспа, после тихо се измъкна от леглото и отново се облече. Тревожеше се, че боклукът не е изнесен навън, а и в главата му се въртяха мисли, които искаше да запише, преди да му се изплъзнат, но те все още бяха ръбести и тромави, затова ги остави да се поразбъркат още малко, да се повтарят, да се блъскат и полират, докато той, след като се погрижи за боклука, си направи кратка разходка в нощта. Подиша чист въздух отвън, а сетне се върна в кабинета си и писа в дневника си известно време.
„Какво е последното нещо, което написа? — Опита се да си спомни. — Написа: Той знаеше какво трябва да направи, нали? Тази сцена, тези встъпителни думи? А после писа за Клеър, нали?“
Изреченията бяха започнали да се оформят още докато лежеше в леглото и гледаше как Клеър се съблича. Продължиха да се развиват в главата му през цялото време, докато правеха любов.
Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно. Дори усмивката й е бавна и натежала от скръб.
Последва пристъп на паника, писателски страх. „Това го записа, нали?“ Да, сигурен беше. Записа го, после написа и още — дълъг описателен пасаж, който планираше да преработи по-късно, да поизглади тук-там. А после щеше…
„Не — каза си, — спри. Мисли за този момент, тук и сега. Часовникът го няма, без значение е къде, кога или как е изчезнал. Вече няма нищо. Миналото е история, откъснати страници от книга. Бъди тук сега. Точно тук.“
„Имаш малко пари в брой, имаш дебитните и кредитните си карти — напомни си. — Можеш да купиш храна. Само че откъде?“
Под прикритието на дърветата, на десетина метра от Норт стрийт, внимателно проучи възможностите. На трийсетина крачки вдясно от него, отсреща през улицата, имаше денонощна бензиностанция с магазин — „Кънтри Феър“. До нея бе „Бейсик Нийдс“, магазинче за сандвичи, в което продаваха домашно изпечен хляб и кроасани. Но то тънеше в мрак, както и „Джайънт Ийгъл“, разположен на пресечка и половина в източна посока. „Значи е поне девет часът — каза си. — Или може би час-два по-късно, съдейки по оскъдния трафик.“
Отново насочи вниманието си към бензиностанцията с денонощен магазин. Две коли до колонките за гориво. Един мъж зареждаше, другата кола беше празна. „Пътниците са в магазина“ — отбеляза. Чакаше и наблюдаваше. Не след дълго първата кола отпътува. Няколко минути по-късно от магазина излязоха момче и момиче тийнейджъри, смееха се и отпиваха през сламки от големите си пластмасови чаши. Тя се качи зад волана, момчето седна до нея. Шум от двигател, фарове и малката синя кола продължи щастливия си житейски път надолу по улицата.
Доколкото си спомняше, никога не бе идвал в този магазин, винаги зареждаше гориво в кварталната бензиностанция „БП“, а пазаруваше в големия „Америко“ в края на града. Ходеше там почти всяка събота сутрин, с Клеър си правеха седмична среща за пазаруване — всеки със своята количка или кошница, и си говореха през магазина по мобилните телефони. Обожаваше този техен час заедно. Мотаеха се покрай купищата плодове и зеленчуци, пръскачките изригваха неочаквано като фонтани, а на заден план се носеше музиката на Андре Превин, Джон Теш или Яни. Щандът за маслини, кошниците с гевречета и кроасани, рафтовете с хрупкави франзели и ръчно омесени хлябове, витрините със сирена стилтън и шропшър, асиаго и фонтина, бушерон и пекорино, витрините с деликатеси и месо, трийсетте вида морски дарове, положени върху искрящия лед. И Клеър, красивата Клеър, която казваше в слушалката: „Тези раци са гигантски!“