Хюстън обожаваше чувствеността на тези моменти, предвкусването, атаката върху сетивата от всички посоки. А когато думата „край“ изникна в мислите му, „Край на всичко“, той я усети като удар с чук — толкова мощен и внезапен, че се свлече върху близкото дърво и захлипа. Шепнеше „Клеър“ отново и отново и дори не усещаше жуленето на бузата си по кората на дървото…
Времето минаваше…
Той дишаше…
И не можеше да накара сърцето си да спре…
Денонощният магазин от отсрещната страна на улицата. Студени светлини, студен асфалт. Наблюдаваше как колите идват и си отиват.
Божичко, как копнееше за уюта на кабинета си в университета, за познатата сграда. В сутерена имаше автомати за дребни стоки, както и автомат за обмяна на монети. Днес беше вторник. Можеше да живее на солени бисквити и сладкиши до четвъртък, нали?
Не, ключовете за Кембъл Хол бяха на връзката му с ключове, а тя висеше на закачалка до кухненската врата. „От полицията навярно наблюдават сградата, нали? Пък и всички вече знаят, сигурно се е разчуло из целия град.“
„Днес е вторник — напомни си. — Това се случи в събота вечер.“
Всеки път, когато се сетеше за събота вечер — а тя никога не се отдалечаваше, винаги се спотайваше в близките сенки, — всеки път, когато събота вечер се върнеше в мислите му, беше по-зле от удар с чук. Тя бе жива и свирепа, връхлиташе го като лъв и го разкъсваше на парчета.
Дълго време стоя облегнат на дървото, неспособен да помръдне. Опитваше се да накара сърцето си да спре. Но не успяваше, никога не успяваше. Просто трябваше да продължи още малко. Налагаше се да продължи да живее известно време.
„Снабди се с храна — каза си. — Направи каквото трябва.“
Отново насочи поглед към денонощния магазин. Сега на колонката беше спрял пикап.
Копнееше отново да изпадне във вцепенение, онова странно усещане, че наблюдава себе си от разстояние. Но по някаква причина раздвоението на личността го бе напуснало. Сега вече знаеше, че не е литературен герой, облегнат на измислено дърво, който чака създателя си да му каже какво да прави. Томас Хюстън стоеше в края на гората, Томас Хюстън бе мръсен, гладен и премръзнал. Трябваше само да погледне ръцете си, за да се убеди. Бяха мръсни и изподрани, но това бяха ръцете на Томас Хюстън, ръцете на писател и преподавател, ръце без мазоли, ръце, създадени за клавиатура, за писалка, показалка и тебешир. Не минаваше и семестър, без някоя студентка да направи комплимент за ръцете му. Една от тях в изпитната работа за края на семестъра на въпроса му „Какво ви хареса най-много в този курс?“ бе отговорила: „Ръцете ви. Гласът ви. Задникът ви в тесни джинси“.
Тези ръце пред очите му бяха негови, да, но той ги ненавиждаше, искаше му се да ги отсече, да ги беше отсякъл още преди седмица. Наистина ли някога бяха държали писалка, или съботната вечер бе изтрила всичко това? Бяха ли галили някога косата на сладко ухаеща жена? Бяха ли милвали някога гърдите й, бяха ли усещали мекото надигане на корема й, нежната извивка на бедрата й? Беше ли лягала някога ръката му върху кадифената цепка на страстта, долавяла ли бе трептенето на мускулите, стягащи се около пръстите му?
Искаше отново да усети тялото на Клеър до своето, искаше да почувства тежестта на гърдите й върху гръдния си кош, искаше да сложи члена си в устата й, искаше да усети вкуса между краката й, да почувства тласъците на тялото й върху своето. Копнееше за всичко това, а никога нямаше да го получи. Само мъж като Томас Хюстън заслужаваше тези неща. Кой беше той сега — нямаше представа. Скимтенето, което се надигаше от гърлото му, не беше негово. За пръв път в живота си чуваше подобни звуци.
„Божичко, защо изобщо стана от леглото? — чудеше се. — Ти и твоето шибано писане. Ти и твоите шибани думи.“