Отново не можеше да диша. Нямаше въздух. „Дишай — каза си. — Вдишай. Издишай.“ Вече нищо не се случваше по естествен начин. Нищо не се случваше доброволно.
Свлече се до дървото, обви ръце около дънера и в опит да пропъди ужасните образи притисна устни към кората и започна да повтаря като мантра: „Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно…“
17
„Сега започва трудното“ — помисли си Демарко. След вечерята бе измил и подсушил чинията и ръцете си, а после бе напълнил още веднъж водната чаша с уиски. Сега стоеше до кухненската мивка и гледаше през прозореца към потъналото в мрак задно дворче. Когато беше по-млад, в летните вечери редовно сядаше на стълбите към верандата с чаша студен чай или ледена бира в ръка и си говореше с Ларейн, докато тя плевеше цветните лехи. Съпругата му много обичаше нарциси, лилии и гладиоли — високи, величествени цветя, които изискваха много грижи. Собствените му предпочитания включваха хризантеми и невен, китайско слънце и слънчогледи — ефектни експлозии от ярки цветове. Но повече от тях обичаше да гледа изящните ръце на Ларейн, докато тя обработваше почвата и скубеше плевелите. Тогава приемаше тази грижа като доказателство за педантичната й натура и дори не подозираше за крехката душевност в основата й.
Но всичко това беше много отдавна и около къщата вече не растяха цветя.
Заради Ларейн бе започнал тухлената пътека, която пресичаше двора от верандата към гаража плевня. Там щеше да бъде нейната стая за шиене, за тренировки, за четене или за каквото тя си пожелаеше.
— Ти също можеш да я използваш — казала му бе. — Не искам да я възприемаш като лично моя.
Но той я приемаше точно така. Всичко беше за нея. И недовършената пътека. И недовършената стая.
Взираше се в мрака и копнееше да намери сили да се върне към работата. Мечтаеше си да е достатъчно жилав, за да работи по двайсет часа на ден, така че да се докара до пълно изтощение и да си извоюва четири часа безпаметен сън. За жалост, се изморяваше и започваше да се разсейва, преди да е готов за сън. Ако се завлечеше до леглото сега, щеше да се наложи да заглуши мислите си с радиото. Любима му беше една нощна програма, посветена на свръхестественото, на разговори за хора сенки, духове и демони, полтъргайсти и призраци. Историите за щастлив и съдържателен задгробен живот задържаха вниманието му и той упорито слушаше, като се надяваше да открие късчета правдоподобност. Друг път задрямваше и тогава демоните и полтъргайстите яхваха радиовълните и нахлуваха в мозъка му.
Знаеше, че разполага с поне три часа, преди да си легне с реалистични очаквания за сън. Би могъл да пие до ступор, но щеше да си плати за това на другия ден, а точно в момента имаше нужда от разума си; искаше да държи парчетата от житейския пъзел на Томас Хюстън разстлани отчетливо пред себе си и готови за сглобяване, а не разбъркани в небрежна купчина и замъглени от махмурлука.
Знаеше как ще убие тези три часа, но нямаше желание да го признае дори пред себе си. Само веднъж или два пъти в месеца се поддаваше на импулса да шофира до Ери. Ненавиждаше се дни наред след това, винаги, сякаш бе момче, уловено да мастурбира над порнография. Знаеше, че тази вечер отново ще го направи, но остана до прозореца още петнайсет минути. Накрая призна своята слабост както винаги и си каза: „Просто отивай и толкова, мамка му!“
Пътят от дома му до входа за Магистрала 79 бе по-малко от трийсет километра — достатъчно, за да влезе в изгладения от уискито ритъм на пътя. Пое на север по междущатската магистрала, заслушан в блус станцията от Кливланд, като от време на време отпиваше глътка от чашата си. Топлото уиски се плъзгаше по езика и гърлото му, носеше помирение чак до сърцето му и той се предаде пред неизбежното. Почти не обръщаше внимание на познатите крайпътни обекти, осветявани за кратко от фаровете. Освободи се от гневното напрежение, натрупано в мускулите на раменете и шията му, и разхлаби пръстите, с които стискаше здраво волана. Понякога имаше усещането, че колата се управлява сама и взема решенията вместо него. На сутринта щеше да е наясно, че не е така, но за момента си позволи да остане потопен в тази илюзия.
Малката островърха къща тънеше в мрак, с изключение на меката светлина от източния прозорец на първия етаж. „Лампата над печката“ — каза си. Единствената светлина, която Ларейн оставяше включена, когато излизаше вечер. Напълно достатъчна да ориентира нея и придружителя й към стълбището до горния стаж. Подмина ирландската кръчма „Моли Браниган“ на Стейт стрийт, но бялата максима на Ларейн не се виждаше никъде. Една кола, подобна на нейната, бе паркирана пред пожарната служба на Олд Френч роуд, но регистрационният номер беше друг. Продължи да кръстосва града, като следваше отъпканата пътека до любимите нощни заведения на Ларейн. Колата се движеше като на автопилот. Демарко настрои мозъка си на ниски обороти и се опита да не си въобразява нищо неприятно, опита се да не си представя неизбежното.