Есе: Близо до смъртта, по-близо до живота.
Есе: Нямам нищо против малко поезия от време на време, но нямам никакво време за поети.
„Никакво време за поети ли? — изненада се Демарко. — Дентън ли има предвид?“ Отбеляза си наум да разпита поета, да се поразрови за слабости и стари рани. После отново насочи вниманието си към папка „Други бележки“ и прочете още три страници от откровенията на писателя. Нещо в ритъма на прозата му съответстваше на ритъма на Демарко. Сякаш с Хюстън бяха настроени на една и съща честота.
— Разликата е там — изрече на глас Демарко, — че ти имаш талант, а аз имам проблеми със съня.
Папката „Служебни имейли“ съдържаше още съобщения, разменени между Хюстън и Дентън. Всички, освен едно касаеха проблеми на катедрата. Кармайкъл ги бе подредил хронологично, като бе започнал с писмо от поета. Мейлите заинтригуваха Демарко и той се наведе към монитора, докато четеше.
Излиза, че позицията „преподаващ писател“, която заема К., му струва 300 долара седмично! Налична за всеки! Без задължения, без кандидатстване за поста. Има поне двайсет „преподаващи артисти“ по всяко време. Това е нещо като хотел, който обслужва амбициозни некадърници.
Не спира да копае собствения си гроб, а, Боб? Той обаче никога не е споменавал, че работата му е синекурна длъжност или награда, нали? Пазиш ли още копие от факултетния бюлетин?
Пише: „Прекарах месец юли като преподаващ писател в институт «Джеймс Брайс Каруел» в Пало Алто…“ Преподаващ писател! Ненатрапчива, но невярна информация. Какво лъжливо копеле.
Добре, още един пирон в ковчега. Сподели го с комисията другата седмица и ще видим каква ще е реакцията им.
Ще бъде по-ефектно, ако дойде от теб, не мислиш ли? Моите акредитиви също са валидни, но нямат особена тежест. По-добре порицанието да дойде от царя, отколкото от княза, не е ли така?
Демарко се облегна в стола си. „К. за Конеску“ — каза си. Отново прочете имейлите. Очевидно Дентън и Хюстън са имали намерение да разкрият Конеску като измамник и позьор. Имейлите създаваха усещането, че Дентън е водел атаката, но се е опитвал да постави Хюстън в позицията на главен обвинител.
— Много интересно — отбеляза Демарко.
Влезе в интернет, за да потърси телефонния номер на катедра „Английски език“, набра го и проведе разговор със секретарката. Когато попита дали Дентън има часове същия ден, тя отвори графика му.
— Понеделник, сряда и петък преподава от два до три без десет, после от три до четири без десет. В понеделник и петък е тук в рамките на работния ден, но днес няма никакви часове.
— А домашния му адрес? Имате ли го?
Жената замълча, после хладно отвърна:
— Знам, че сте полицейски служител, но… не съм сигурна дали ми е позволено да давам такава информация.
— Няма проблем — отвърна Демарко. — Не бих искал да ви създавам неприятности.
После звънна в окръжния съд и помоли Черил от регистъра по вписванията да потърси Робърт Дентън в базата данни. Две минути по-късно записа адреса в бележника си: Локъст драйв, 619, Грийнууд Вали.
Грийнууд Вали беше част от просторен фермерски район с постройки, които имитираха къщите от епохата на Тюдорите. Демарко изчисли, че на Дентън са му нужни десет минути да стигне от дома си до колежа, а може би малко повече, ако се наложи да свърши някоя работа по пътя или да спре за капучино. Така или иначе, едва ли щеше да излезе от дома си преди един следобед. Сега бе едва 10:47.
— Имам предостатъчно време да разваля деня му — каза си.
20
Къщата на Робърт Дентън в Грийнууд Вали бе на няколко нива, с фасада от тухли и пластмасови плоскости, разположена върху затревен парцел от един декар, който не беше виждал косачка поне от средата на август.
Цветните лехи бяха пълни с избуяли увивни растения и сухи листа. Демарко пристигна с необозначена сребриста импала от служебния автомобилен парк. Остави я на половин пресечка от къщата на поета и измина останалото разстояние пеша.