Всички завеси на прозорците откъм фасадата бяха спуснати. Сержантът натисна звънеца на входната врата три пъти. Още докато сигналът от две ноти отекваше из къщата, бързо заобиколи сградата и надникна към задния вход иззад ъгъла. Вътре хлопна врата. Чуха се бързи стъпки и приглушени гласове. Минута-две по-късно задната врата се отвори и слабото русо момиче, което Демарко бе видял пред кабинета на поета в Кембъл Хол, излезе забързано от къщата. Прекоси задния двор и се шмугна през процеп в живия плет.
Сержантът се върна пред входната врата и отново натисна звънеца.
Най-сетне вратата се отвори. Дентън, бос и разрошен, в халат за баня на сини и зелени райета, с чаша кафе в едната ръка и дебела литературна антология в другата, примигна срещу него.
— Добро утро — поздрави Демарко и се усмихна през междинната врата. — Аз съм сержант Райън Демарко от щатската полиция. А вие сте Робърт Дентън, предполагам?
— Точно така — отвърна поетът. Стоеше напълно неподвижен. Демарко си помисли, че ако не беше стреснатият му вид като на елен, заслепен от автомобилни фарове, ако не беше бос, с голи крака и по халат, човек би помислил, че Дентън позира за снимка от годишник.
— Чудех се дали бихте отделили няколко минути, за да поговорим за вашия колега Томас Хюстън?
Мъжът остана неподвижен в продължение на още две мигвания. После внезапно се оживи.
— О, да, разбира се. Заповядайте горе. — Обърна се и продължи да говори, докато изкачваше стълбите: — Нека само се преоблека набързо. Тъкмо работех върху днешната си лекция. Ще се видим във всекидневната на горния етаж.
Демарко хлопна входната врата зад себе си и подхвърли:
— И на мен още не ми е останало време да сваля междинните врати.
Дентън спря за малко на най-горната площадка и погледна към него.
— Междинни врати ли? — попита. После добави: — О, тези ли? Да. Дори не бях забелязал.
— Изгубените калории отоплителна мощност бързо се натрупват.
— Ще стигна и дотам през някой от почивните дни — заяви поетът. — Качвайте се. Няма да се бавя.
От стълбите направо се влизаше във всекидневната — стая, която щеше да е обляна в слънчева светлина, ако хоризонталните щори на широкия панорамен прозорец бяха отворени. Демарко остана на най-горната площадка и изчака очите му да се адаптират към сумрака. Кафяв кожен диван. Библиотека, пълна с книги. Бежов килим с отпечатъци от друга мебел, която дълго време е стояла облегната до страничната стена, където сега нямаше нищо, освен акустична китара върху метална поставка в ъгъла. „Пиано, може би?“ — помисли си сержантът. Полицата над камината беше празна, а върху скарата имаше купчина стара пепел. Навсякъде по килима личаха и други отпечатъци, а от стените стърчаха голи пирони. „Тук е имало аудио-визуален шкаф — отбеляза наум Демарко. — Дълбоко кресло. Масичка за кафе. Комплект табуретки. Снимки там, там и там.“ Единственият признак за обитаемост бе неделният вестник, разтворен на пода пред дивана.
Дентън се появи от спалнята си в широки джинси без колан и бяла риза в синьо райе, разпасана отзад и с разкопчани маншети.
— Моля, седнете, господин полицай. Мога ли да ви предложа чаша кафе?
Демарко се усмихна.
— Изглежда, някой е разчистил мебелите ви.
— Бившата ми съпруга — поясни Дентън. — Всъщност сме разделени. Е, поне ми остави местенце за сядане. — Кимна към дивана. — Моля, седнете. Аз ще си взема стол.
Поетът придърпа в средата на стаята невисок стол тип щъркел от кухненския плот, седна и подпря босите си ходила на най-горната пръчка. После забеляза колко непохватно седи Демарко, разтворил широко крака, за да не настъпи вестника.
Скочи от стола.
— Божичко, съжалявам — каза, сгъна вестника и го захвърли в един от ъглите. — Живея като шибан ерген, нали разбирате? Липсва ми всякакво желание да подредя това място.
— Опитвате ли се да изгладите отношенията със съпругата си? — попита Демарко.
— Откъде да знам? Тя иска да излизаме на срещи, разбирате ли? Това и правим. Обаче непрекъснато дъвче старите проблеми. Направо се чудя защо изобщо опитваме.
Демарко кимна, но не каза нищо.
Дентън се ухили.
— Пианото обаче ми липсва. А тя дори не свири на пиано! Взе го само за да ме ядоса.
Сержантът се усмихна, но отново не каза нищо. Вече знаеше, че поетът се изнервя от неловко мълчание.
— Както и да е, да поговорим за Том — смени темата Дентън. — Какъв шок само. Целият университет е стъписан. Вие от полицията имате ли някаква представа къде е? Защо би направил такова нещо?