— Минах покрай кабинета ви онзи ден, но още ви нямаше — заяви Демарко. — Разговарях с една студентка, която ви чакаше. Слаба. Симпатична. С червеникаворуса коса.
— Хедър Рамзи — поясни Дентън. Изчака, но не успя да изтърпи твърде дългата пауза. — Добра студентка. Много умна. — Раздвижи босите си ходила върху пръчката на стола. — Ами… аз… предполагам, че искате да ме питате някои неща за Том?
— Просто се надявам да разбера що за човек е — каза Демарко. — Да добия усещане за него.
— Той е моят герой — призна поетът. — Така де… не сега, не след това, което направи, но… Той беше моят пристан. Не знам как ще оцелея сега, когато го няма наоколо.
— Вашият пристан?
— Да… предполагам, че трябва да сте наясно какво точно представлява академичният живот, за да ме разберете. Направо не е за вярване с колко дребнавост се сблъсква човек всеки ден. Пълно е с шибани кариеристи, които се интересуват повече от офис пространството, отколкото от идеите. Глътнали бастун, сдухани задници… съвършено безполезни извън класната стая.
— С изключение на Томас Хюстън.
— С него сме единствените публикувани автори в цялата катедра, знаете ли? В английска катедра от седемнайсет души. Двама. Жалка история.
— Ами… Конеску? — попита Демарко.
— Той е пълен идиот.
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв. Той е въплъщение на академичната параноя. Мисли си, че цялата катедра е срещу него само защото е румънец. Защото говори с акцент. Защото дядо му е бил циганин, обесен в Бухенвалд. Или поне така твърди той.
— И така ли е?
— Кое…?
— Вие и Хюстън срещу него ли сте?
— Искахме да се отървем от него, да. Но само защото този човек е адски некомпетентен. Вреди на цялата катедра.
— Затова ли му е отказано постоянно назначение?
— Изобщо не е трябвало да го наемат. Мястото му е в стая с тапицирани стени.
Демарко се усмихна, бръкна в джоба на сакото си, извади оттам малък бележник, погледна записките си и отново го прибра.
— Значи вие и доктор Хюстън сте организирали гласуването срещу него…
— Той не е доктор.
— Моля?
— Том няма докторска степен.
— Но вие имате.
— Да. Магистърска степен по изящни изкуства от Калифорнийския университет на Сан Диего и докторска от Денвърския университет.
Сержантът кимна.
— Така де, това никога не е имало значение за мен. Човекът е написал два бестселъра.
— Мислех, че са четири — вметна Демарко.
— Точно така, написал е четири книги, колкото и аз. Но само две от тях, последните две, имаха значителни продажби. Първата едва се продаваше. По някаква причина обаче аз винаги съм харесвал най-много нея.
— И вие имате четири издадени книги, така ли?
— Поезия, разбира се. Малки издателства. Не са за масовата публика.
Демарко кимна. Спомни си какво бе написал Хюстън. „Лесно е да четеш между редовете, щом веднъж успееш да се ориентираш.“
— А този Конеску… той способен ли е да причини подобно нещо на семейството на Хюстън по ваше мнение?
— Нима твърдите, че не го е извършил Том?
— Просто питам кой от двамата е по-способен на това.
— Мили боже — възкликна постът. — По-способен? Няма никакво съмнение. За мен поне. Не казвам, че Том е идеален… И той си има своите слабости, разбира се, като всички останали. Но да направи нещо такова? Да очисти цялото си семейство? Просто умът ми не го побира.
— Какви слабости?
— Основно служебни. Просто не изпитваше особена загриженост към работата на катедрата. Интересуваше се единствено от семейството си, от студентите си и от собственото си писане. За всичко останало чакаше да го подбутнат.
„Собственото си писане?“ — помисли си Демарко.
— Значи смятате, че Конеску може да е замесен по някакъв начин?
Сержантът се усмихна:
— Не знаем дали е така.
— Но смятате, че има такава възможност.
— На този етап всичко е възможно. — Демарко положи ръце върху коленете си. — Ще ви оставя да си вършите работата. — Изправи се. — Благодаря ви, че отделихте време да поговорите с мен.
— По всяко време. Щастлив съм, че успях да помогна.