Преди да слезе по стълбите, Демарко спря и се обърна към него.
— Между другото, само за протокола, къде бяхте миналата събота вечер?
— Шегувате се, нали?
— Стандартна процедура.
— Ами, нека помисля. Тук, предполагам.
— Предполагате?
— Бях тук. Бях тук цялата нощ.
— Някой друг?
— Тук? Само аз и музата ми.
— Тя има ли си име?
— Наричам я Кучката. Но бяхме само двамата през цялата съботна нощ. Аз бях в спалнята на компютъра до… не знам… може би доста след полунощ. Проверявах ръкопис за един конкурс.
— Значи, ако помоля нашия компютърен гений да бръкне в компютъра ви и да извади всички часови сигнатури от твърдия диск, той ще потвърди думите ви, така ли?
Дентън трепна едва забележимо.
— Възможно ли е това? Имам предвид, компютърът наистина ли пази такава информация?
— До минутата — отвърна Демарко. Нямаше представа дали е вярно, или не. Надяваше се да е така. Усмихна се на другия мъж.
— Няма проблем — заяви най-сетне поетът. — Разбира се.
Полицаят кимна и тръгна надолу по стълбите.
Дентън остана на площадката.
— И все пак мога ли да ви попитам нещо, сержант? Имате ли представа къде би могъл да е изчезнал Том?
Демарко не се обърна.
— Приятен ден, докторе.
21
Демарко стоеше в центъра на общата всекидневна на апартамент 312 в северното крило на общежитието. Момичето, което му отвори вратата и отиде да уведоми Хедър Рамзи за присъствието му, сега стоеше с гръб към него до кухненската мивка и миеше една и съща стъклена чаша отново и отново. Когато Хедър влезе във всекидневната, момичето затвори крана на чешмата и педантично подсуши всеки милиметър от чашата.
— Искам само да ви задам няколко въпроса, това е всичко — каза Демарко на Хедър Рамзи.
— След дванайсет минути трябва да вляза в час. Пътят дотам е осем минути.
— В часа на доктор Дентън?
Младата жена кимна.
— Така че наистина нямам никакво време в момента…
— Ще повървя с вас — заяви той. Изчака я да прекоси стаята и да излезе навън, после отново се обърна към другото момиче. Вече се бе отдръпнало от мивката.
„Сега ще отиде до прозореца“ — помисли си Демарко. Гласът му я стресна.
— Бихте ли ми казали колко често госпожица Рамзи не се прибира в стаята си нощем?
Момичето, дребно и тънко като тръстика, го гледаше с широко отворени очи.
— Ъм… — започна.
— Всяка нощ или от време на време?
— Ами, аз всъщност… не обръщам внимание.
— Бихте ли ми казали каква е политиката на университета по отношение на преподавателите, които спят със студентките си?
Разшири очи още повече.
— Ами аз… аз наистина не знам нищо… по въпроса.
— Много благодаря — отвърна Демарко.
Излезе от сградата и мина напряко през тревата, за да настигне Хедър. Младата жена вървеше бързо, с широки крачки и леко приведена напред, сякаш се бореше с вятър. Не носеше нищо в ръце и докато ходеше, свиваше и разтваряше пръстите си. Когато сержантът я настигна, тя се усмихна напрегнато и каза:
— Видях ви в Кембъл Хол. Влязохте в кабинета на Томас Хюстън, нали?
— А аз ви видях да се измъквате от къщата на Робърт Дентън тази сутрин, нали?
Хедър го стрелна с поглед, след което отново се вторачи пред себе си. Цялата се скова.
— Не знам за какво говорите.
— Съквартирантката ви ми каза нещо съвсем различно.
Тя поклати глава и издиша гневно:
— Мразя това място.
— Съпругата му заради вас ли го напусна? Или заради момичето преди вас?
Бледото й лице пламна.
— Той каза ли ви, че все още спи с жена си? — попита Демарко.
Когато го погледна, в очите й имаше сълзи.
— Трябва да поговориш с мен, Хедър.
Младата жена забави ход и погледна към другите студенти, които бързаха за лекции. Всички хвърляха любопитни погледи към полицая, който я придружаваше.
— Какво общо има това с Томас Хюстън? — прошепна тя.
— Точно това се опитвам да разбера. И поради тази причина трябва да ти задам няколко въпроса.
— Ще закъснея за лекция.
— Къде са ти учебниците? — попита я. — Дори молив нямаш, Хедър.