Тя забави ход още повече. Накрая спря.
— Всички ни гледат.
— Просто се усмихвай — каза й. — Ето, виждаш ли? Голяма усмивка за всички.
Хедър се опита да последва съвета му, но усмивката й изглеждаше по-скоро като гримаса.
— Добре — заяви Демарко. — Какво е онова място там, с масичките за пикник под навеса?
— Вътрешният двор на студентския съюз — отвърна тя.
— Можем ли да изпием по чаша кафе там?
Момичето отново въздъхна:
— Все ми е тая.
От сградата на студентския съюз гърмеше музика — неясен тътен от басов ритъм и неразбираем хип-хоп текст. Демарко се появи в двора с две картонени чаши кафе. Сложи пред младата жена еспресото с мляко и аромат на лешник, а за себе си остави черното препечено колумбийско кафе, след което се настани до нея на издрасканата масичка за пикник. Хедър седеше, свила крака под масата, с лице към матовата стъклена стена на сградата.
— От тази музика ме заболя главата — каза сержантът.
Момичето кимна.
Демарко отпи от кафето си.
— Откъде знаете, че той все още спи със съпругата си? — попита Хедър.
— Каза ми, че излизат на срещи.
— Така ли? — попита тя. — Но само на срещи, нали?
Сержантът погледна към сградата на университета. Моравите и алеите бяха почти пусти, студентите бяха на лекции, в общежитията си или в библиотеката.
— Тъй като те видях тази сутрин, преди да дойда тук, направих малко проучване за твоя преподавател по поезия. Този е третият му брак, знаеш ли? Има четири деца от първите си две съпруги.
— Той ми каза всичко това.
— А каза ли ти, че все още спи с последната?
— Просто така говориш. Не знаеш със сигурност.
— Знам със сигурност, че деканът е разговарял два пъти с него на четири очи заради оплаквания от родители на бивши студентки. Университетът не може да предприеме никакви официални мерки, защото всички момичета са били поне на осемнайсет — също като теб. Той работи тук от колко… девет години? Навярно има поне по две момичета годишно.
Сълзите й капеха по масата и се превръщаха в малки черни точици.
— Тон казва, че съм специална.
Демарко положи ръце върху нейните.
— И е точно така — увери я. — Но не и за него.
22
Томас Хюстън се събуди разтреперан от студ. Около час след полунощ се бе свил на кълбо в стаичка на втория етаж в новото жилище на ректора на университета. Сградата с площ от деветстотин квадратни метра се строеше от месец март, а церемонията с рязането на лентичката се очакваше не по-рано от май следващата година. Всичките четири етажа бяха изградени, но все още никъде нямаше прозорци, а електрическа и водопроводна инсталация бе положена само под цимента на сутерена и гаражите.
Точно до входа на сутерена, в дъното на къщата, строителните работници бяха струпали част от материалите си: кутии с подови плочки, ролки електрически кабели, кашон е електрически контакти и щепсели, купчина дъски и десетина или повече ролки с изолация „Тайвек“, които заемаха поне една трета от просторното помещение. Върху купчината дъски беше захвърлена мръсна памучна риза, втвърдена от изсъхнала пот. Хюстън я нахлузи върху тениската си с къс ръкав, закопча я до врата, спусна навитите ръкави и закопча и тях. Ризата, също като мръсното ватирано яке, което облече върху нея, беше твърде голяма за него, но на него му бе все едно как изглежда, а вонята, която се носеше от дрехата, не беше по-лоша от неговата собствена.
Промъкна се нагоре по стълбите, за да огледа наоколо, като потръпваше при всяко проскърцване на дъските. През отворите за прозорците нахлуваше светлина от натриевите улични лампи, затова се стараеше да се движи в дъното, под прикритието на вътрешните стени, а покрай отворените врати притичваше наведен.
На втория стаж откри вътрешна стаичка само с една врата, която водеше към друго, по-голямо помещение. „Дрешник“ — каза си. Към голямата спалня. Сви се в един от ъглите на стаичката, придърпа към себе си торбите с хранителни продукти и се опита да заспи. Ала в съзнанието му веднага нахлуха спомени от вечерите, които бе прекарвал с Клеър в подобни недовършени сгради.
През последните си две лета като студент Хюстън работеше в строителна бригада, но живееше с родителите си. Клеър О’Пачън също живееше с техните в селце на десетина километра разстояние. Младите влюбени бързо се измориха да правят любов на тясната задна седалка в очуканото волво на Томас — той го паркираше встрани от един черен път и при всеки проблясък на автомобилни фарове с Клеър се отдръпваха един от друг. Една вечер, в търсене на усамотено място, където да паркира, Хюстън подмина строителната площадка на двуетажната колониална къща, където работеше с бригадата си.