Трябваше ли да им каже за трите пъти, когато бе обядвал с Томас Хюстън, за привързаността и уважението, които изпитваше към този човек, за нарастващото усещане и надежда, че за пръв път от толкова много години може би най-сетне бе срещнал приятел в негово лице?
Дали тази информация би помогнала по някакъв начин на някого, най-малкото на самия него?
— Ако разполага единствено с дрехите на гърба си — заяви Демарко, — Хюстън няма да издържи дълго навън. Навярно вече е мокър, гладен и премръзнал. Така че нека просто влезем в тази гора и си свършим работата.
Един червенокрил кос прехвръкна толкова близо до него, че ако беше достатъчно бърз, сержантът би могъл да се протегне и да го улови с ръка. Птицата разпери криле и се плъзна ниско над водата. После кацна върху острия връх на тръстика, израснала току до водата. Стъблото се залюля напред-назад под тежестта й. „Толкова деликатно — помисли си Демарко, — като вода.“
Тогава внезапно, като от нищото, до слуха му достигна грохот на камионетка, минала по моста. Ръмженето на двигателя го прониза като леден полъх, като тръпка страх. Неочаквано се сети за съпругата си. Надяваше се да е добре, надяваше се, че който и странник да е приютила в леглото си предишната нощ, той е бил мил с нея и нежен. И не й е дал онова, за което тя копнее. Обърна гръб на преминаващия автомобил, но въздушната струя го връхлетя като леден вятър. Демарко обърса влагата от ъгълчето на окото си.
Полицаите го наблюдаваха и чакаха. Спокойствието им го ядоса, но той положи огромно усилие да се овладее. Знаеше, че това е стар гняв, насочен в грешна посока.
— Добре, да се залавяме за работа! — извика. — Искам Томас Хюстън на задната седалка в колата ми до залез-слънце в този хубав октомврийски ден. Жив, в добро здраве и с белезници.
3
На стотина метра от водата, върху ниска могила, имаше плитка пещера под надвиснала скала. Кухината бе с ширина едва метър и половина, висока бе половин метър и не повече от метър дълбока. В нея, зад три смърчови клона, които бе откършил и довлякъл до пещерата по здрач предишната вечер, лежеше свит на кълбо Томас Хюстън, притиснал колене към гърдите си. През ароматните иглички наблюдаваше бледата светлина, която проникваше в гората. Знаеше, че ако изпъне краката си, изтръпнали от липса на движение, студът ще прониже цялото му тяло, чак до костите. После ще му се наложи да изпълзи от дупката си, да се изправи на крака като човешко същество и да се опита да намери някакъв смисъл в заобикалящия го свят. А точно това изобщо не му се правеше. Не се чувстваше способен да вземе нужните решения, а още по-малко да предприеме необходимите действия. Смяташе, че ако се размърда, навярно отново ще започне да повръща, а в стомаха му вече нямаше нищо, освен кръв и жлъчка. Единствено вътрешности, макар да се чувстваше кух и изкормен като четирите бройлера, които бе сготвил в събота вечер — последното му ястие. Онези четири миниатюрни трупа, които изми със студена вода, старателно подсуши и напълни с галета и гъби, подправени с мащерка, босилек и салвия. Не, не би имал нищо против позивите за повръщане, стига да водеха до безсъзнание, стига чрез тези пристъпи да можеше да заличи всякакво усещане и да потъне в забвение. Позволеше ли на един от четирите ужасяващи образа да изплува в съзнанието му, го връхлиташе такава болка, каквато не бе изпитвал никога в живота си; болка, която го караше отново да се превива одве в агония, а единственото избавление от нея — краткотрайно и болезнено само по себе си — бе да вие като животно.
„Мислѝ за вечерята — повтаряше си, — за последния път, когато сложи храна в устата си. Върни се в началото. Обмисли всичко отново.“
Четирите малки голи кокошки „Корниш“ лежат в редица върху дъска за рязане, разцепени през гърдите. Шепа плънка. Пъхаш в отвора, натъпкваш хубаво. Долавяш уханието на сладък босилек и кълцан лук. Горещината от фурната. В дневната Клеър, Томи и Лиси, седнали по турски на пода около масичката за кафе, играят на „Монопол“. Томи е магнатът на недвижима собственост — прибира всеки имот, до който успее да се докопа. И малкият Дейви, миличкият, неуморим Дейви, който непрекъснато дърпа конеца на играчката си „Животните в обора“. Кравата казва: „Муу!“, петелът казва: „Ку-ку-ригуу!“.