В средата на юни с Клеър правиха любов върху спален чувал на циментовия под в сутерена. Първата нощ мина толкова добре, че Томас остави в багажника на колата си спален чувал и раница, която редовно зареждаше с бутилка вино и пакетирана храна. Към края на август прекарваха повечето от нощите си заедно под отворен прозорец на втория стаж. Когато през есента се върна в колежа. Том бързо откри всички новостроящи се обекти в града — те бяха много по-уединени от общежитието и далеч по-евтини от мотел. Места, където единствените им тревоги се ограничаваха до това колко далеч в нощта се носят виковете и стенанията на Клеър.
Обърнат с лице към ъгъла на тясната стаичка, Хюстън усещаше свежия мирис на дърво и аромата на нощния въздух. Притисна колене към гърдите си, сви се на топка, но не успя да пропъди болката и дълбоките си терзания.
Памучната риза и ватираното яке изобщо не го спасяваха от студения нощен въздух. Тресеше се от плач и трепереше от студ. След половин час на пода до стената, вкочанен от напрежение и студ, се изправи на крака и се върна обратно в сутерена. Взе оттам ролка с изолация „Тайвек“, отнесе я до втория етаж, разгъна я и се уви с фолиото. После придърпа торбите с покупките и ги притисна плътно към корема си.
Преди зазоряване се събуди обгърнат в сивота. Пробуди се с мисълта, че все още държи ножа в ръка, и отвратен го захвърли, отдръпна се назад, усети нещо меко до гърба си и започна да рита фолиото, за да се измъкне. Торбите с храна се разпиляха наоколо, а той продължи да рита и да се мята, докато накрая се озова притиснат към отсрещната стена, задъхан и объркан. Усещаше парене в очите, гърлото му бе продрано, целият бе премръзнал до кости.
Постепенно в съзнанието му започнаха да изникват и да се подреждат фрагменти от предишната нощ. Намираше се в новата къща на ректора. Беше сутрин, около шест и половина. Скоро щяха да се появят строителните работници. По улиците щяха да тръгнат хора. Твърде много очи.
Скочи на крака, събра храната и тръгна към сутерена. Хвърли поглед към задния изход. Навън светът тънеше в сивота. Но той познаваше тези мъгли, бе вървял през тях почти през целия си живот. След час щяха да се вдигнат и светът отново щеше да стане светъл. Трябваше да се върне обратно в гората. Да планира следващия си ход. „Днес е сряда — каза си. — Утре вечер мога да се видя с Анабел.“
Придърпа козирката на бейзболната шапка ниско над челото си. Провери джоба на памучната риза, за да е сигурен, че огледалните слънчеви очила са все още там. Потупа портфейла си. После взе найлоновите торби с храната, пристъпи навън и тръгна сковано, но бързо по наклона на дългия заден двор. Не след дълго се затича — смътна сянка в мъглата. „Трябва да поема към Анабел — помисли си. — Пътят дотам е дълъг. Километри. Дълги километри до следващата ми възможност да поспя.“
23
Демарко почука на вратата на Конеску в Кембъл Хол за втори път през последните четири минути. Първия път, три минути по-рано, не последва никакъв отговор, така че прескочи до канцеларията на катедрата и попита секретарката кога би могъл да открие преподавателя.
— По всяко време между осем и шест — отвърна тя. — Че и до по-късно, доколкото ми е известно. Аз си тръгвам в шест, а той винаги е тук.
— В кои дни?
— Всеки ден. Аз съм тук пет дни седмично и той винаги е тук. Преподава в понеделник, сряда и петък в десет, единайсет, два и три, но през останалото време е в кабинета си. По цял ден във вторниците и четвъртъците.
Демарко погледна часовника си: 1:17.
— Почуках, но не ми отвори.
— О, вътре е — заяви секретарката. — Повярвайте ми. Винаги е там.
Върна се пред кабинета и започна да чука упорито. На всеки петнайсет секунди почукваше три пъти бързо, всеки път по-силно от предишния. Накрая дрезгав глас иззад вратата попита:
— Кой?
— Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция.
Последва мълчание в продължение на десетина секунди. И тогава, точно когато Демарко се канеше да почука отново, резето изщрака. Изчака вратата да се отвори, но металната топка не помръдна. Протегна ръка, завъртя я и отвори.