— Тогава ви моля да му се обадите и да поискате разрешение. Жената се усмихна.
— Опасявам се, че ще се наложи сам да свършите това.
— Тогава ми дайте телефонния му номер.
— Съжалявам, но не мога да го направя.
— Нали разбирате, че водя полицейско разследване?
Тя се усмихна толкова широко, че носът й се набръчка.
— Веднага ми стана ясно.
— Значи университетът няма желание да съдейства на полицията?
— Винаги съдействаме на полицията.
— Като отказвате да осигурите информация?
— Съжалявам, но това противоречи на принципите ни.
— Главата ме заболя от вас — оплака се Демарко.
Секретарката отново се ухили до ушите.
— Днес има ли лекции? Това поне ще ми кажете ли?
Жената обмисли молбата му, превъртя я в съзнанието си, обърна я във всички посоки и най-накрая написа „Нейтън Брисън“ в полето на търсачката.
— Не, няма — отговори.
— Ами утре?
— Съжалявам — заяви. — Предоставянето на подобна информация е в разрез с политиката на университета.
— Знаете, че лесно мога да получа съдебно разпореждане.
— Сигурна съм, че можете да получите много неща, ако наистина го искате.
Тогава му хрумна, че тя може би флиртува с него. Възможно ли беше? Замисли се за натруфената прическа, за твърде тясната рокля и твърде пищното деколте. Но после отхвърли тази възможност. Познаваше този тип жени. Хвърляха стръв, колкото да подмамят жертвата си достатъчно близо, за да й ударят шамар.
Демарко избра да стои далеч от въдицата й. От джоба на якето си извади малкия бележник, в който бе записал адреса и телефонния номер на Хедър Рамзи. Въведе цифрите в мобилния си телефон и натисна слушалката. Студентката вдигна на четвъртото позвъняване. Гласът й бе тих и натежал от сълзи.
— Обажда се сержант Демарко. Опитвам се да открия Нейтън Брисън. Случайно да го познаваш?
— Асистентът в катедрата?
Усмивката на секретарката угасна и бръчиците по носа й изчезнаха.
— Случайно да знаеш къде живее?
— Някъде в центъра — отвърна Хедър. — Над една пекарна, ако не се лъжа. Не знам точния адрес.
— А ти как си? — попита Демарко. — По-добре ли се чувстваш?
— Честно казано, не знам.
— Обади ми се, чу ли? Ако имаш нужда от нещо. Или просто искаш да поговорим.
— Благодаря.
Сержантът прибра мобилния си телефон и се усмихна на секретарката.
— Благодаря за отделеното време — каза й.
— С кого говорихте? — попита тя.
— Приятен ден.
26
Демарко знаеше за две пекарни в града. Първата, „Бейсик Нийдс“, се намираше в едноетажна къщичка. Другата, „Пекарната на Шнайдер“, заемаше първия стаж от голяма триетажна тухлена сграда на Мейн стрийт. Отворен портал от едната страна на пекарната водеше към площадка и заключена врата, до която имаше четири звънеца. Под копчето за апартамент 3Б имаше черен етикет, на който с бели печатни букви пишеше „Брисън“.
Демарко натисна бутона и го задържа няколко секунди.
От говорителя се разнесе мъжки глас:
— Да?
— Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция, господин Брисън. Бих искал да поговоря с вас няколко минути.
— Качвайте се — примирено отвърна мъжът.
Студентът го чакаше на площадката на третия етаж, до отворената врата на апартамента си.
— Между другото, произнася се Брайсън. Не Брисън.
— Съжалявам — каза Демарко.
— Случва се често. Влизайте.
Младият мъж изглеждаше по-възрастен от очакванията на сержанта. Може би на трийсет, плюс-минус една или две години. Беше по-висок от Демарко, около метър осемдесет и пет, чернокож мъж с нормално телосложение, гладко избръснат, с късо подстригана коса и в добра физическа форма. Носеше широки избелели джинси, бели памучни чорапи и избеляла синя тениска с надпис „Морски вълци“, изписан в оранжево през гърдите му.
— Рядко виждам такива — подхвърли Демарко и кимна към тениската. — Почитател ли сте?
Брайсън затвори вратата след сержанта и го последва към всекидневната.
— Играч от втора база за три сезона. Вечната резерва, така че известно време продавах застраховки. Сега отново съм в училище. Седнете. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?