Демарко седна на сгъваем брезентов стол в ъгъла до фасадния прозорец. Брайсън издърпа кожения стол на колелца от бюрото си, обърна го към сержанта, седна и каза:
— Вече се чудех кога ще дойде и моят ред да ме потърсите.
Полицаят се усмихна. Вече харесваше този млад мъж.
— Колелата на правосъдието се въртят бавно.
— Не толкова бавно всъщност. Изминали са само четири дни. Но се усещат като четири месеца.
Демарко кимна.
— Родом от Ери ли сте?
— Чикаго. Когато „Тайгърс“ подписаха договор с мен, ме изпратиха в Ери.
— Какво ви доведе в този университет?
— Томас Хюстън.
— Познавахте ли го, преди да дойдете тук?
— Само чрез работата му. Дойдох в „Шенанго“, за да се уча от него.
— Откога сте тук?
— Това е третият ми семестър, последният от курса ми.
— Имахте ли лекции при него този семестър?
— Самостоятелно обучение. Той е мой научен ръководител и съветник. Имах лекции при него през другите два семестъра.
— Значи сте имали възможност да го опознаете добре.
— И точно затова случилото се ми изглежда толкова невероятно. Аз просто… не мога да го проумея.
— Никога не сте подозирали, че е способен на такова нещо?
— Немислимо е. Семейството му беше всичко за него. Всичко.
— Значи, ако не е той… кой друг би могъл да го извърши?
— Господи, дори не мога да… аз…
Демарко търпеливо зачака. Младият мъж се мъчеше да преглътне сълзите си. Живееше в този апартамент с два стола, сто книги върху пластмасови етажерки, кухничка и спалня. Горещината и уханията от пекарната правеха въздуха тежък и твърде сладък. Непрестанното бръмчене от уличния трафик нахлуваше през прозорците и понякога стъклата им дрънчаха. По изящните ръце и дългите му пръсти личеше, че най-вероятно е привилегировано момче от Линкълн Парк или Стрийтървил, но се бе провалил като бейзболист и му беше омръзнало да продава застраховки. Живееше сам и мечтаеше да стане писател, а сега с неговия кумир беше свършено, необяснима трагедия му го беше отнела.
— Ами Конеску? — попита Демарко.
Брайсън вдигна поглед към него.
— Той е подлец от класа, но… убиец? Честно казано, не мисля, че има смелост да го извърши.
— А Дентън?
— Доктор Дентън?
— Усетих доста професионална завист у него.
— Ами… да, но… кой не би завидял на Том? Той беше… самото съвършенство.
И тогава на Демарко му стана ясно.
— Той знаеше ли какво изпитвате към него? — попита тихо.
Брайсън трепна едва забележимо. После сви рамене.
— Никога не съм го изразявал, никога не сме го обсъждали. Но съм сигурен, че знаеше.
Полицаят търпеливо го изчака да продължи.
— Работата е там, че още от самото начало Том се отнасяше с мен като към равен. Имам предвид… Аз може никога да не публикувам и дума, но той уважаваше… моите стремежи, разбирате ли? Уважаваше мечтата. И това повече от всичко друго го правеше толкова специален за мен.
Демарко помълча около минута и чак тогава попита:
— Имате ли представа къде може да е отишъл, Нейтън?
— Ужасно много ми се иска да знам. Представете си какво му е в момента.
— Правя всичко възможно да си го представя. Къде би отишъл? Какво би направил?
— Мисля, че търси убиеца.
— Така ли смятате?
— Вие не бихте ли, ако бяхте на негово място? Аз бих. Божичко, с радост бих му помогнал в този момент, ако можех.
— Смятате ли, че знае кой го е извършил?
— Много съм мислил за това. И не мога да си представя, че знае. Имам предвид… вече открили ли сте и други трупове?
— Значи вярвате, че Хюстън е способен на жестокост.
— При определени обстоятелства. Но нима това не важи за всички ни? Ако питате дали вярвам, че Том би наранил семейството си, бих отговорил „никога“. Никога. Дали е способен да очисти онзи, който е убил семейството му? Вие способен ли сте?
Полицаят прехапа долната си устна и сведе поглед към ръцете си. Понякога все още си фантазираше как измъчва мъжа, преминал на червено и ударил странично колата му с пикапа си. Той бе прекарал седем месеца зад решетките за убийство при пътнотранспортно произшествие, но за Демарко нямаше да са достатъчни и седем години. Нито дори седем пъти по седем години. Нито двайсет по седем.