Демарко се върна в университета и прекара още петнайсет минути в кабинета на Хюстън. Прерови всяко местенце, достатъчно голямо да побере бележник или сноп листове. Не откри нищо.
Извади мобилния си телефон и позвъни на Нейт Брайсън.
— Ударих на камък, Нейтън, и смятам, че вие сте единственият човек, който би могъл да ми помогне.
— Разбира се, стига да мога.
— Ръкописът, за който ми казахте. Романът, над който работи Хюстън в момента. Изобщо не мога да се сетя къде би могъл да е. Къде пишеше преподавателят ви? Вкъщи, в колежа, в колата си, в местното кафене?
— Вкъщи и в служебния си кабинет със сигурност. Но другите места? Съмнявам се. Той обича да се усамотява, докато работи. Понякога си пуска тиха музика за фон, но нищо повече.
— Той ли ви го каза?
— Рано или късно всеки студент му задава този въпрос. Всеки интервюираш. Как работи писателят?
— Значи ръкописът би могъл да е на някое от тези две места? В домашния му кабинет или в служебния. Носел го е със себе си, така ли?
— Точно така, да.
— Е… в служебния му кабинет го няма. Няколко пъти претърсихме дома му, там също го няма. Очевидно логичните места отпадат.
— Наистина не знам къде другаде би могъл да бъде. Съжалявам.
— Възможно ли е да го е оставил в колата си по случайност? В нощта, когато е отишъл в стриптийз клуба например? Сега не е в колата му. Това вече го знам, но се чудех дали е възможно да го е оставил в колата и да е забравил да я заключи…
— Дълбоко се съмнявам. Първо, не мисля, че би го взел със себе си на подобно място. И второ, за последен път говорих с него в петък. Ако беше изгубил ръкописа, той просто… нямаше да е на себе си. Щеше да е съсипан.
— Сигурен ли сте, че този ръкопис съществува?
— Сигурен съм, че съществува роман в процес на писане — отвърна Брайсън.
Демарко наклони глава и се замисли.
— Аз го наричам „ръкопис“, вие го наричате „роман в процес на писане“. Има ли разлика?
— Зависи какво разбирате под „ръкопис“.
— Ами… вие казахте, че той пише първата си чернова на ръка. Така че си мисля за бележник или нещо такова. Дневник? Тетрадка?
— Той използваше тефтер. Доста по-лесно се разнася наоколо.
— Имате предвид нещо като бележник?
— По-голямо — отвърна Брайсън. — Двайсет на трийсет сантиметра, да речем. Изглежда като книга с твърди корици. Като справочник, нещо такова. С тъмночервена подвързия.
— Като книга без обложка — каза Демарко. — Не се сещам да съм виждал нещо подобно. А е написал четири книги досега.
— Няма да откриете старите тефтери. Веднага щом прехвърли втората чернова в компютъра си, той прибира тефтера в банков сейф.
— Възможно ли е последният ръкопис също да е там?
— Вероятно е точно под носа ви всъщност. И едва сега осъзнах защо.
— Много бих искал да споделите тази информация с мен.
— Когато човек стане известен — поде Брайсън, — хората започват да крадат парченца от него. Веднъж задигнах стъклена чашка от къщата музей на Хемингуей в Кий Уест.
— Ако тефтерът е бил откраднат, как би могъл да е точно под носа ми?
— Нямах това предвид. Том бе наясно, че съществува вероятност някой да се опита да го открадне. Той вече беше знаменитост. Ако си на деветнайсет или двайсет, имаш огромно желание да станеш писател и един ден попаднеш в дома или в кабинета на известен автор и видиш дневника му да лежи върху бюрото или да се подава от куфарчето му…
— Студентите му са го посещавали в дома му?
— Често. Три или четири пъти през семестъра той организираше гостуване за малка група студенти и правеше жестока яхния от бамя.
— Винаги едни и същи студенти ли канеше през различните семестри?
— Понякога се получаваше застъпване, но той се опитваше да включи всички поне веднъж. Всички от семинара му за напреднали.
Демарко си отбеляза наум да вземе списъка със студентите на Хюстън от секретарката на катедрата.
— И ако някой от тези студенти види тефтера на идола си, той просто може да го свие, ако му се удаде възможност, така ли?
— Точно така се сдобих с любимата си стъклена чашка.
— В такъв случай, за да предотврати подобна възможност, той трябва някак си да скрие тефтера. Така че да не прилича на тефтер.