Посещенията на Хюстън в клубове в Тайтъсвил, Уийлинг, Бийвър Фолс, Амбридж, Нюкасъл и един по изход 7 от Магистрала 80 го потапяха в депресия не само заради емоциите на танцьорките и начина, по който те са гледали на себе си, но и заради начина, по който той самият се е чувствал, когато момичетата са навирали бръснатите си слабини в лицето му.
Дали изобщо моята Лолита би могла да стане симпатична?
Как е възможно мъжете да харесват такива неща? Чувствам се като измет.
Демарко с интерес четеше записките, но едва на деветата страница попадна на нещо, което можеше да му бъде от полза. „Встъпителна сцена!“, прочете. Съдейки по датата, беше написана едва преди четири седмици.
Ако се събудиш достатъчно рано или пък — още по-добре — ако изобщо не си мигнал предишната нощ, сивата утрин ще разстели пред теб всички отломки от нощта, всички боклуци от нощта, вече лишена от шум и заблуди и от пропито с уиски перчене, и от нея ще остане само лепкавата, смачкана опаковка на една личност, облизана до блясък от всякаква жестокост. В този последен мъглив час преди изгрев-слънце крясъците на всичките ти призраци са утихнали и те са се превърнали в безмълвно страдание. Туптящите им сърца са се сбили в нещо близко до помирение, ала не съвсем — може би временно примирие, но не и отстъпление.
В такова състояние на духа срещнах за пръв път Анабел. Прекарал бях дълга нощ със сърце, притиснато към металния ръб на бара в стария хотел „Клеърборн“, наскоро преименуван на „Ери Даунтаунър“, но все тъй занемарен и мрачен, със същите стари ожулени маси и столове с лекьосани възглавнички, с протрития и мръсен мокет и с въздух (при все че там вече не се пушеше), спарен и натежал от духовете на безброй пури и от шейсет години печал без филтър, ала все тъй „напоен с аромат на джин“, както би казал Твен. Та, след поредната такава дълга нощ излязох с натежала глава на тротоара и тръгнах към пристанището, за да напълня дробовете си с езерен кислород, обогатен с дизеловите изпарения от шлеповете и товарните кораби и подправен с газове от болничните отпадъци, довлечени от параходите. Облегнах се на парапета и се отпуснах в прегръдката на нощта. От време на време чувах стъпки в мрака, но нито веднъж не вдигнах поглед. Усмихвах се на водата, която чувах, но не можех да видя, усмихвах се при мисълта да изпадна в безсъзнание и само се надявах да се случи бързо, ако се случеше, без обичайните заплахи от крадци и без пазарлъци за живота ми, каквито не бях склонен да правя. Никой не ме нападна, за жалост. Постоях още малко и тръгнах обратно към Пери Скуеър, където нарекох една пейка за мои личен стол на забравата. Но силата на пейката очевидно бе угаснала или бе отмита от кучешка пикня, или просто бе изчезнала след всички удари на живота — свирки и анален секс, и фингъринг, и бебешко повръщано, и разтопен сладолед, и пръдни, и пълни памперси — през всичките й дни и нощи, защото не можах да забравя нищо, нито едно от собствените си нещастия.
Мина още час. И тогава… тогава се появи звукът на болката в галоп. В онзи момент не го разпознах, чувам го едва сега, когато се връщам назад в мислите си, но със сигурност е било точно това — повече болка, отколкото някога съм изпитвал, силна душевна болка, на каквато не вярвах, че съм способен. Дойде в образа на младо момиче, което бягаше — отначало слаб силует в сиво; момиче, направено от мъгла и изникнало от мъглата, после голи крака и голи ръце, докато тичаше по пътеката към пейката ми със слушалки на ушите, чиито тънки кабели висяха и се поклащаха при всяка стъпка. Чух музиката, щом приближи, и се запитах как търпи подобен шум — тежко думкане на тъпани и пронизителен монотонен напев. Скъсяваше разстоянието помежду ни, без да ме забелязва. Аз бях черна буца върху иначе празна пейка. Несъмнено бе подминавала тази пейка стотици пъти в същия този час и тя винаги е била празна, така че навярно бе решила, без дори да се замисля, че е празна и сега. Стигна почти до мен и чак тогава си даде сметка за присъствието ми. Ахна от изненада и рязко спря, после отскочи встрани, препъна се в бордюра на алеята, усука глезена си и падна. Беше толкова слисана, че не обели и дума, просто лежеше, свита на кълбо, и ме гледаше уплашено.
Вдигнах и двете си ръце.