— Не мърдам — казах.
Тя взе да рови в малката чантичка, закопчана на кръста й.
— Имам лютив спрей!
— Нямо да ти е нужен. Кълна се. Не мърдам и сантиметър.
Сигурно си бях прехапал устната, защото усетих вкус на кръв и уиски в устата см. Едновременно смразяващо и опияняващо усещане.
— Господи — възкликна Демарко. — И това би трябвало да е забавно, така ли?
Под този откъс Хюстън бе добавил бележка: „Стремеж към Набоковата проза? Може би нещо подобно, но по-съвременно, не толкова смущаващо, по-близо до Буковски?“
Демарко отвори бележник и на първата страница написа: „Кой е Буковски?“
Следващият откъс в тефтера бе добавен ден по-късно.
В очите й има голота, която ме разсъблича. Голотата й е невинност, първична и примитивна. Представям си, че може да легне с мен и да ми позволи да извърша и най-големите низости, които биха могли да ми хрумнат, но в същото време очите и ще блестят от чистота. Те са по-зелени от шлифован нефрит, по-ярки от нефрит на силно слънце. В тях се виждам повече от разголен: прозрачен. С всяко петно и злокачествена жилка по подлата ми същност, размазани върху плътта ми като петрол върху сняг.
Демарко разлисти бележника на нова страница и написа с големи букви най-отгоре АНАБЕЛ. Под името добави „излъчва невинност“ и „зелени очи“.
Следващите два параграфа — единствени на тази страница, бяха без дата. Делеше ги празно място от няколко реда.
Влюбих се в умиращо момиче. Или поне тя твърди, че умира, макар да изглежда здрава и чувствена като носител на Тройна корона в спорта.
Когато спи, искам да й се нахвърля. Искам да я излапам, да я погълна така, както боа би погълнала еленче. После ще облизвам вкуса й от устните си, ще лежа на слънце с нея в корема си и ще спя, докато всичките й клетки се слеят с моите.
Една тревожна мисъл не спираше да човърка Демарко, докато четеше: „Кой е този персонаж? Дали Хюстън се опитва да влезе в болното съзнание на един умопомрачен мъж?“
После се появи друга, още по-тревожна идея: „Ами ако това не са реплики на герой от романа? Ами ако това е самият Хюстън?“
— Мили боже — ахна.
Минута по-късно отвори календара си. Встъпителната сцена бе написана в неделя, следващата — в понеделник, останалите нямаха дати. Запита се защо липсват дати на някои от текстовете. Дали Хюстън е бързал? Или просто всички записки за деня носеха само една дата? Имаше ли изобщо значение?
Нейтън Брайсън бе казал, че Хюстън най-сетне е открил своята Анабел в стриптийз клуб около шест седмици преди изчезването си. Дали бе възможно да се е срещнал с нея малко преди това? Жената се е загнездила в съзнанието му. Може би се е влюбил в нея, а може би не. Мислил е за нея и на другия ден. Може би в четвъртък вечер е отишъл за пръв път в клуба й. Дали тя му е казала, че е стриптийзьорка, когато са се запознали? Вероятно да. Той може би й е разказал за книгата, която пише. Може тя да го е разпознала… може би тя се е влюбила в него! Така или иначе, Хюстън не бе сложил дата на последния пасаж — онзи, в който разказвачът иска да я изяде жива.
В бележника си Демарко написа:
Възможно ли е да е бил обсебен от Анабел и накрая да я е убил?
Дали Анабел му е помогнала да убие семейството си? Някой друг с личен мотив? Умопобъркан почитател? Умопобъркан съученик на наркомана, убил майката на Хюстън? Може би Анабел има интимен приятел, който е разбрал за увлечението й по Хюстън. Дръг възможен мотив — професионална завист. Дентън? Конеску? Някой друг?
Остана загледан във въпросите известно време, като се опитваше да обмисли добре всеки един поотделно. Но защо Хюстън би убил Анабел? Кога? Нямаше данни за изчезнали стриптийзьорки. Нямаше други трупове. Задраска първия въпрос и премина към останалите. Наличието на съучастник би обяснило двата метода при убийствата — наръгване с нож за бебето, прерязани гърла за всички останали. После си каза: „Чакай малко, не бързай. Бъркаш писателя с литературния герой. Това е роман, това е просто измислена история. Това изобщо не е Хюстън.“
Посегна да задраска въпросите, но спря, вдигна химикалката от листа, огледа ги още веднъж и накрая ги остави.
Дали писателят се бе слял с героя си? Възможно ли беше убийството и самоубийството на родителите на Хюстън да са отключили нещо в него, да са породили някакъв гняв, с който той се е борил, но в крайна сметка не е успял да потисне? Демарко знаеше какво е потиснат гняв. Отлично разбираше как едно-единствено събитие може да направи на пух и прах добре подредения ти живот и да го захвърли — разбит и съсипан — на произвола на съдбата.