Звук от счупено стъкло, люлеенето спира, децата стъпват на земята. Алиса пита: „Кой е онзи мъж там?“ А Томи й казва: „Тичай вътре да доведеш татко.“
Хюстън се олюля, тръгна обратно към огнището и стисна облегалката на стария кухненски стол, за да запази равновесие. Впери поглед в студената пепел. Отново усети пулса на надигащите се в гърдите му болезнени ридания — искаха да излязат навън, удряха отвътре, задушаваха го, докато накрая той се предаде. Свлече се на колене, събори стола и се срути върху него. И заплака, искаше да умре. „Моля те, нека умра. — Загреба пепел и я стисна в юмруците си. — Моля те, господи, позволи ми да умра.“
32
Демарко се връща три пъти, преди да открие мястото.
— Караш петнайсетина километра на север по 58 — инструктира го един от полицаите. — Щом подминеш кънтри клуба отдясно, остават още два-три километра. Отляво ще видиш козметичен салон „Вита Стайл“, доста луксозно име за козметичен салон в преустроен гараж, нали? След него има няколко къщи. И тогава започваш да се оглеждаш за черен път от същата страна. Клубът се намира на около два километра по този път. Казва се „Уиспърс“.
Но по пътя нямаше никакъв знак или рекламно табло с указание къде да завие, а в тъмна безлунна вечер отбивките с необозначени черни пътища се виждат едва когато ги подминеш. Първият черен път, по който пое, водеше до баптистка църква в жълта сграда. Църквата и паркингът бяха пусти. Върху малка затревена ивица отпред имаше табела със светещ надпис: „В мрак ли си? Последвай Сина“.
Вторият погрешен завой го отведе до задънена улица при една ферма, от чиято автомобилна алея се виждаше трапезарията. Около масата в добре осветената стая имаше четирима души. Най-близо до прозореца седеше мъж, прехвърлил седемдесетте, до него, по посока на часовниковата стрелка — друг мъж, може би трийсетина години по-млад, после жена на средна възраст с къса кестенява коса и накрая момче с червена бейзболна шапка. Когато фаровете на колата му осветиха прозореца на трапезарията, и четиримата обърнаха глави към него.
— Съжалявам — извика Демарко и завъртя волана наляво, преди да включи на задна.
Но никой от хората, които го наблюдаваха, не изрази изненада или тревога и той разбра, че не е първият шофьор, озовал се тук по погрешка. Навярно се случваше по няколко пъти на вечер през почивните дни — полупияни мъже, които търсеха голи жени, търсеха вниманието им, докосването им, илюзията за желание.
Семейството наблюдава колата му още няколко секунди, после беловласият мъж отново извърна поглед към масата и вдигна ръката си. Тогава Демарко видя, че играят на карти. Усмихна се, но усети и лека завист. Той бе последният от рода си и — освен ако не се случеше чудо — никога нямаше да играе на карти или на каквото и да било друго с някой от внуците си.
Включи на задна скорост и бързо потегли. Отнякъде внезапно се появиха четири кучета и се втурнаха към колата — мелези от различни породи и размери, но всичките еднакво гръмогласни и очевидно гладни за вкуса на метал или гума. Когато стигна до магистралата, животните се обърнаха като по команда и се затичаха обратно. В крайна сметка Демарко се оказа незначителен и за кучетата, и за семейството от фермата — едно мимолетно разсейване.
Третият черен път, тесен и осеян с дупки, завиваше рязко след по-малко от три километра и там, зад редица лирови дървета, оголени от есенните ветрове, върху площ от няколко декара суха пръст се простираше паркинг, а до него — продълговата дървена постройка. Дъските бяха прогнили и небоядисани, ако изключим бялата врата, върху която някой бе написал „Уиспърс“ с разкривени червени букви. Ламариненият покрив почти се сливаше с черното небе, а цялата постройка изглеждаше така, сякаш някога е била складова барака или стара дъскорезница. Може би беловласият старец от трапезарията някога бе притежавал и обработвал тази земя, може би бе построил къщата си от дървения материал в имота си. Сега семейството отглеждаше десетина декара соя и живееше от държавни субсидии, докато собственикът на „Уиспърс“ жънеше солидна реколта долари от плодородната почва на фантазиите.
Отвътре се носеше приглушено стържене на китари, онази крещяща рок музика, която винаги му лазеше по нервите. Демарко предпочиташе по-спокойната музика на Нора Джоунс, Рики Лий Джоунс, Кории Бейли Рей, а след обилно количество уиски дори Били Холидей, Дайна Уошингтън и удивителната Ета Джеймс. Но той не бе тук заради музиката.