Бялата врата водеше към преддверие, обляно от светлини на прожектори. Яркото осветление и силата на музиката го връхлетяха внезапно, като юмрук, и окото му отново се насълзи. Стоеше прав и примигваше, вторачен в жълтата стена пред себе си. От лявата му страна се разнесе мъжки глас, който прозвуча като падащи камъни през тръба:
— Петнайсет долара, моля.
Мъжът седеше на нисък стол зад мръсно стъкло: слаб, дребен човек с едва доловима усмивка върху тънки безцветни устни. На възраст някъде между петдесет и шейсет и пет, почти мумифициран от алкохол и пушене. Имаше поглед на бездомно куче — закоравял и измъчен, тревожен и бдителен.
Демарко пъхна двайсетачка през отвора в стъклото и прибра рестото си от пет по един.
— Трябва ми лявата ви ръка, сър — изрече мъжът и му показа гумения печат, който държеше.
Полицаят протегна ръката си през отвора, после я извади и присви очи към черното мастилено петно.
— Това какво е, катерица?
— Може и да е катерица, не знам — отвърна човекът зад стъклото. — Приятно прекарване.
Демарко отново се обърна към жълтата стена и този път успя да различи жълта топка на брава и очертания на врата, която вибрираше в ритъма на музиката от другата страна. Подготви се психически да посрещне удар от още по-шумна музика, после отвори вратата.
Тук отново присви очи и примигна. Тази стая бе толкова тъмна, колкото беше ярка онази зад гърба му. Остави жълтата врата леко открехната, докато очите му свикнат с тъмнината.
На стената точно срещу него, отвъд дъсчения под с ширина десетина метра, се виждаше затворена врата, над която висеше мъждив червен надпис „Изход“. От лявата й страна имаше автомат за кока-кола и голям казан за боклук, после друга врата — отворена, с табела над нея, на която пишеше „Тоалетна“. Основното осветление в залата идваше от двете табели и монетния автомат, както и от отворените врати в двата края на стената от лявата му страна. Навярно и двете врати водеха към сцената, където танцуваха момичетата.
Две от петте маси бяха заети, едната от три танцьорки в оскъдно облекло, а другата от дребен, плешив мъж с очила, който седеше вторачен в кутийката си диетична кола, докато тъмнокоса жена по бикини и потниче с леопардови шарки разтриваше крака му.
Тази жена и другите три се обърнаха едновременно към Демарко веднага щом влезе. Усмихнаха му се. Измериха го с поглед от глава до пети, сякаш можеха да видят и банковата му сметка, и височината на купчините му с двайсетачки. Беше избрал за вечерта жълтеникавокафяв панталон, кафяви мокасини и бяло поплинено сако върху черна трикотажна риза — според личните му разбирания за всекидневно облекло. Надяваше се, че им изглежда като бизнесмен или като търговски представител. Танцьорките продължаваха да му се усмихват и той прие това за добър знак. Знаеше, че лицето му може да го издаде. Понякога му казваха, че прилича на Томи Лий Джоунс, но той смяташе това за обида към един добър актьор.
Една от танцьорките се изправи и се запъти към него и за момент той отново се почувства като шестнайсетгодишен на първия си танц в гимназията — прииска му се да хукне към вратата, преди да е станал за смях. Стомахът му се преобърна.
Момичето беше около метър и седемдесет на високите си обувки. Имаше дълга червена коса, която в полумрака изглеждаше червеникавокестенява, и нос като на Джулия Робъртс, който се разширяваше, когато се усмихваше. Но клиентите едва ли обръщаха голямо внимание на лицето й. Носеше единствено бяло сако с едно копче, обшито със заешка козина около врата и бедрата. Един бърз поглед му бе достатъчен да установи, че никъде другаде нямаше и косъмче. Усети как тялото му се затопли, а кръвта му се раздвижи.
Тя улови дланта му и приближи устни към ухото му. Косата й се разпиля по ръката му, ароматът й го обгърна.
— Изглеждаш девствен — прошепна.
Той не отговори, само вдигна вежда и я погледна.
— За пръв път си тук — уточни момичето.
— Да — потвърди той.
— Не се тревожи. Много ме бива с девствените.
Поведе го към една от масите. Настани го на стола, сложи ръце на коленете му, завъртя ги настрана от масата и го възседна. Сакото й се разтвори от кръста надолу и той ясно видя бледата гладка кожа от коленете до пъпа й.
— Е, как се казваш, сладурче? — попита го.
— Томас — изтърси първото име, което му хрумна.
— При нас идват много мъже на име Томас — усмихна се танцьорката.