Той също се усмихна. Косата й ухаеше на „Обсешън“, любимия парфюм на жена му.
— А твоето име?
— Аз съм Ариел. Като от „Малката русалка“ на Дисни, нали се сещаш?
Доближи уста до ухото му и издаде звук, който едновременно го стресна и обезоръжи, за миг изцеди от него цялата му бдителност. Тих мъркащ звук, съчетание между стенание и пърхане на езика. Главата му се замая от топлината на дъха й.
Младата жена плъзна ръка по вътрешната част на бедрото му. Демарко вече нямаше контрол над усещанията си. Начинът, по който тялото му откликваше на докосването й, го плашеше и съживяваше.
— Какво търсиш тук тази вечер? — попита Ариел. — Малко забавление? Или добро забавление? Или дяволски добро забавление?
Песента, която бумтеше от високоговорителите, свърши точно на последния въпрос и го остави възбуден насред сумрака и тишината. Преди да успее да формулира отговора си, изригна нова песен, този път динамично кънтри. „Ако не става лесно — пееше Таня Тъкър, — по-добре го зарежи…“
— Дойдох да ви погледам как танцувате — отвърна Демарко.
— Танците започват чак след час, сладурче. Какво ще правим дотогава?
— Ами… не знам. Какво ще кажеш да те черпя едно питие и да обсъдим възможностите?
Ариел вдигна ръка във въздуха и раздвижи пръсти. Демарко проследи погледа й към жената зад късия бар, разположен близо до входа към сцената. Малко след това тя се появи до масата им и сервира на червенокосата танцьорка малка бутилка шампанско и висока чаша от кристал.
— А за вас, сър?
Стори му се, че когато го погледна, в очите й се появи сянка на неодобрение. Навярно наближаваше четиридесет, бе дългокрака и с пищни гърди, които бавно отстъпваха пред силата на гравитацията, лицето й се бореше с ентропията.
— Двоен Джак — поръча. — Без лед.
Жената се обърна и тръгна към бара.
Ариел положи длан върху бузата му и обърна лицето му към своето.
— Можем да си организираме танци само за нас двамата — каза му. — Така ще убием известно време.
— Боя се, че не ме бива особено в танците.
Тя се изкиска тихо.
— В тази стая танците са по двайсет долара на песен — заяви. — Но за петдесет можеш да получиш двайсетминутен танц на дивана. — Отново говореше с уста, долепена към ухото му. — Има завеса на вратата в стаята с дивана.
Демарко кимна.
— Добре ли звучи?
— Дори много добре.
Наля й малко шампанско. Тя вдигна чашата си и отпи глътка, после притисна устни към неговите и пусна струйка от затоплената течност върху езика му. Демарко вкуси влагата и сладостта по устните си, а после, когато замайването му премина, си помисли: „Това е добър начин да хванеш хепатит.“
Барманката се върна и сложи чашата му на масата.
— Благодаря — каза й той.
Жената се усмихна сковано, а на тръгване потупа Ариел по рамото.
Момичето се сепна и ококори очи. Хвърли поглед към Демарко, после извърна глава.
— Веднага се връщам — заяви. Взе чашата си и бутилчицата с шампанско, слезе от скута му и бързо се отдалечи. Заешката козина по долния ръб на сакото й се опитваше да прикрие задника й, но не успяваше. Той я проследи с поглед и осъзна, че младата жена няма да се върне. Щеше му се да бе погалил тази козина, докато имаше възможност.
Отпи няколко глътки от питието си, изправи се и с чашата в ръка се запъти към бара. Усмихна се на барманката, чийто поглед излъчваше едва доловимо примирение.
— Познаваме ли се? — попита я.
— Не мисля, че съм имала това удоволствие.
— Реши, че съм ченге. Видях как я потупа по рамото.
— Струва ми се, че имаш такъв вид.
— Струва ми се, че сме се срещали и друг път.
Тя сви рамене.
— В предишен живот може би.
— Навярно е било по времето, когато работех в отдела за борба с проституцията.
— Сигурно е било така.
Демарко отпи глътка от питието си. Жената извади бутилка от рафта зад себе си и наля още един пръст в чашата му.
— Не съм тук, за да създавам проблеми — каза й.
— Нито пък аз.
— Просто търся някои отговори.
Барманката го изгледа сурово и отмести поглед. После отново го погледна.
— Ако става въпрос за онзи писател, едва ли ще съм ти от полза.
— Добро предположение.
Жената отново сви рамене.