Постройката нямаше прозорци, но той открехна вратата и пъхна в отвора дръжката на бейзболна бухалка, за да не се затваря. Нощният полумрак се процеждаше през тесния процеп и разсейваше непрогледната тъмнина в помещението. Хюстън успя да различи трите дълги лавици и наредените върху тях кутии с мръсни топки за бейзбол и софтбол, бази, каски и два комплекта екипи за кетчъри. Под лавиците имаше два двесталитрови пластмасови бидона с бухалки за бейзбол и софтбол. Двете торби с храната му и почти празната бутилка с портокалов сок лежаха на една ръка разстояние.
В портфейла му имаше две банкноти по десет долара и четири по един. Две кредитни карти с общ кредитен лимит от петдесет и четири хиляди долара. Две дебитни карти с достъп до още трийсет и осем хиляди. Притежаваше красива къща, пълна със спомени за извоювани с труд удобства, но този дом вече бе необитаемо, прокълнато място и трябваше да бъде опожарен и заличен от лицето на земята.
Хюстън знаеше, че О’Конър би описала тази сцена с тънко чувство за хумор. Повествованието щеше да се разгърне бавно и да достигне до момент на опрощение за отчаяния мъж. Харесваше разказите на писателката и понякога безумните противоречия в живота на героите й. Безумието на собственото му положение би го разсмяло, както го разсмиваха разказите на О’Конър, стига да не осъзнаваше с болезнена яснота неговата необратимост. Знаеше, че животът му никога няма да стане по-добър. Никога не би могъл да се изкачи по-високо от най-ниската си точка.
Трябваше да хапне нещо, но само при мисълта за храна стомахът му се свиваше и започваше да му се гади. Имаше чувството, че е изял пицата преди цяла вечност. Оставаше му да свърши още само едно нещо и тогава, ако всичко мине добре, можеше да се върне в красивата си къща, да събере за последен път семейството около себе си и да изпрати духовете им да полетят нагоре с отвесните потоци топъл въздух.
„Още едно противоречие, Том…“
Чу тези думи с гласа на Клеър и я остави да говори вместо него. На нейния глас можеше да се вярва, на неговия — не.
„Смяташ да изпратиш духовете ни в рая, но ти не вярваш в рая. Как ще стане това?“ Той усещаше как Клеър роши с пръсти косата му в основата на тила, а сладкият й дъх гали лицето му.
„Да — каза й. — Искам всички ви в рая.“
„Ами ти? Нима вече си започнал да вярваш и в ада?“
„Само в този“ — отвърна.
„И тук ли ще останеш завинаги?“
Хюстън се взираше в сивата светлина, която нахлуваше през открехнатата врата, но не успя да открие отговор там. Нямаше отговор и в мириса на сухия прах по пода. Нямаше отговор нито в торбите с храната, нито в портфейла му, нито в гаденето, което никога не го напускаше.
„Обичам те, бебче — само това успя да й каже. — Моля те, прости ми. Моля те, опитай се да ми простиш някой ден. Моля те, любима. Моля те.“
34
Демарко нямаше желание да се прибира вкъщи. От последната му чаша кафе бяха минали поне осем часа, но имаше чувството, че нервите му са набодени с иглички от кофеин, а кожата му е твърде тясна — копнееше да я свали от себе си. Ако тръгнеше направо към дома си, щеше да пристигне преди десет и половина. И после какво? Ще включи телевизора, ще отвинти капачката на бутилката с уиски и ще седи вторачен в екрана, докато заспи.
„Тогава не включвай телевизора и мисли за Хюстън — каза си. — Опитай се да го разгадаеш. Влез в главата му. Поразходи се из мозъка му.“
Ала се чувстваше твърде неспокоен и неспособен да се концентрира. Уханието на Ариел му беше влязло под кожата и се бе просмукало в порите му. И остроумията на Бони, и лекотата, с която ръсеше сарказъм… Божичко, как му липсваше женска компания. Липсваше му топлина, аромат и докосване на жена. Женска доброта и закачливост. Сантиментален женски поглед.
Можеше да се върне и да постои с Ариел още малко, да й каже, че и полицаите са мъже. Не че тя не го знаеше. Той бе усетил — или поне вярваше, че е така — нежност зад преструвките й. Нещо истинско. Ако имаше зелени очи вместо кафяви, би могла да е Анабел.