Но, разбира се, вече не бе така. Съгласно сценария, написан от нея преди много време, сега Ларейн само дишаше учестено, мускулите на корема й се стягаха и тя вкопчваше пръсти в матрака. После Демарко също свършваше. Опитваше се да е тих и сдържан като нея, но чувстваше как пропада надолу и потъва в мрак.
Половин минута след като приключиха, отвори очи и я усети неподвижна до себе си. Прокара ръка по корема, а после и по ръцете й, стиснати в юмруци и кръстосани през китките върху гърдите.
Накрая се отдръпна и остана да лежи, загледан в нея. Когато докосна гръбнака й, тя потръпна и застина.
Знаеше, че не бива да й говори, но се надяваше, че този път ще е различно. Надяваше се, че този път тя може да е готова, че тази жена, която обожаваше думите и преподаваше литература на единайсетокласници, може да му позволи да чуе няколко думи, за да овладее вълните на мъката, която се надигаше в него.
— Ларейн — изрече.
Тя се отдръпна и стана от леглото.
— Ларейн, чакай.
Но жената влезе в банята и заключи вратата. После пусна горещата вода и струята плисна във ваната.
По обратния път към къщи Демарко слуша албум на Пол Уинтър, пълен с песни без текст, без гласове, без искрени и безполезни думи.
35
Денят дойде с онази яснота, присъща само на мразовитите ноемврийски утрини. Няколко минути след осем Демарко стоеше с чаша кафе на верандата и чакаше студът да отвори натежалите му клепачи. Тревата в двора му светеше в неоновозелено под ранните слънчеви лъчи и блестеше от замръзналите капчици роса, а сенките на околните тополи падаха на ивици върху зеления килим. На сутринта всичко му изглеждаше чисто и ново и той се надяваше да запази тази илюзия. Беше твърдо решен да не се самонаказва повече заради своята слабост. Трябваше да спре, защото съжалението изсмукваше енергията и концентрацията му. Една жена и трите й деца бяха жестоко убити, а основният заподозрян все още бе на свобода — човек, когото Демарко познаваше и бе харесвал. Негово задължение бе да залови заподозрения, а не да решава дали е виновен или невинен. Не искаше да прахосва още един ден без напредък по случая.
Надяваше се, че с достатъчно кофеин и слънце денят му ще бъде плодотворен.
Когато същата сутрин влезе в кабинета си в полицейската служба по Шосе 208, постоя известно време до прозореца зад бюрото си. Дигиталната табела пред „Ситизън Банк“ от другата страна на пътя отбелязваше два градуса над нулата. Зад сградата и от двете й страни, чак до горите в далечината, се простираше царевично стърнище в жълтеникавокафяви и сиво-зеленикави нюанси. Тези гори продължаваха на север чак до езерото Уилхелм, прекъсвани единствено от няколко селца и асфалтови пътища, както и от нестихващия автомобилен трафик по четирите платна на междущатската магистрала.
— Ти си някъде там — каза на глас. — Премръзнал, гладен и навярно напълно изгубил разсъдъка си. Но си там някъде. А аз съм по петите ти. Ще те открия, приятелю.
Седна зад бюрото и извади от джоба на ризата си листчето, което Бони му бе дала предишната вечер. Вече беше възложил първото име — Трейси Бътлър — на полицай Кармайкъл. Второто, Дани Рейнолдс, щеше да уплътни времето му през следващите два часа.
Провери името в няколко картотеки на регистрирани престъпници. Нямаше провинения. После провери агенциите за моторни превозни средства в щатите Пенсилвания и Охайо. Нямаше регистриран автомобил на името на Дани Рейнолдс. Пусна името за цялостна проверка в съдебните регистри. Направи справка с имотните регистри в три окръга за недвижима собственост на името на Дани Рейнолдс. Провери името в търсачките на Google, Classmates.com, Facebook, EmailFinder.com, People Finder, Zabasearch, ThePublicRecords.com. Пробва четири различни пощенски кода в Whitepages.com. Нямаше наличен адрес за Дани Рейнолдс. Нямаше Дани Рейнолдс. Нямаше Даниел Рейнолдс. Нито Дана, Даник или Даника Рейнолдс.
Последната му надежда бе регистърът на мобилните оператори. Нямаше попадения за Дани, Даниел и останалите разновидности на името, но имаше седемнайсет регистрирани абоната с името Д. Рейнолдс. Само четирима от тях — двама Д. Рейнолдс, един Д. Дж. Рейнолдс и един Д. Л. Рейнолдс — живееха на по-малко от осемдесет километра разстояние от „Уиспърс“.