Демарко използва стационарния телефон в кабинета си, но преди това блокира изписването на номера. На първото обаждане отговори дълбок мъжки глас.
— Д. Дж. Рейнолдс? — попита Демарко.
— Кой се обажда?
— Аз съм приятел на Дани, господин Рейнолдс. Знаете ли къде бих могъл да я открия?
— Ха, че аз дори не знам коя е Дани, приятелче.
Номерът на Д. Л. Рейнолдс го свърза с гласовата поща на фирма за озеленяване. При обаждането до първия Д. Рейнолдс попадна на предварително записан поздрав с гласа на непълнолетно момиче: „Здрасти! Сега не мога да се обадя. Оставете ми съобщение!“
Огради този номер в бележника си и набра последния. И този път женски глас, но по-възрастен, уморен.
— Ало?
— Здравейте, госпожо Рейнолдс. Казвам се Боб Лиланд. Служител съм в окръжното бюро за преброяване на населението. В момента опресняваме данните в регистъра за следващото преброяване. Бихте ли уточнили дали разговарям с Даниел или Дани Рейнолдс?
— Съжалявам. Казвам се Дарлийн.
— Е, това също е хубаво име. Да, ето ви, три имена под Даниел. И обитавате същия адрес, отбелязан при предишното преброяване?
— Уви, да — отвърна тя.
— Добре, много ви благодаря, това е всичко, което ме интересуваше. Освен ако… дали случайно не знаете адреса на Дани или Даниел Рейнолдс? От доста време се опитвам да я открия.
— Съжалявам, не я познавам.
— Е, благодаря ви все пак. Приятен ден.
След това Демарко проучи номера, който бе оградил в бележника си. Трийсет секунди по-късно откри онова, което търсеше: Д. Рейнолдс, Ийст Пърл стрийт 14, апартамент 2В, Албион, Пенсилвания. Живееше на двайсетина километра от стриптийз клуба.
— Ти си моето момиче — изрече на глас.
Часът беше 10:09. Ако тръгнеше веднага, можеше да пристигне в Албион около единайсет. Удобно време, каза си. Стриптийзьорка, която работеше до два-три сутринта, навярно бе в леглото по това време, но нямаше да е толкова дълбоко заспала, че да не чуе телефона. Щеше да е сънлива, с неясна мисъл и можеше неволно да изтърси нещо полезно.
Напъха бележника в джоба на якето си и тръгна по коридора към бюрото на Кармайкъл.
— Откри ли нещо?
Полицаят му подаде малко сгънато листче.
— Само телефонен номер. Все още не разполагам с адрес.
Демарко погледна листчето, извади мобилния си телефон, блокира своя номер и набра другия. Трейси Бътлър вдигна на третото позвъняване. Говореше дрезгаво и бавно, навярно все още замаяна от ксанакса, погълнат предишната вечер.
— Ало?
— Анабел? — попита Демарко.
— Кой, скъпи?
— Търся моята Анабел. Ти ли си?
— Не мисля. Но името е хубаво, нали?
Демарко затвори, смачка листчето и го хвърли върху бюрото на Кармайкъл.
— Съжалявам — каза колегата му.
Сержантът потупа джоба на якето си.
— Не се тревожи. Адресът й е тук.
Преди да излезе от сградата, Демарко се отби в кабинета на началника си.
— Тръгвам на север. Издирвам момиче, което може да знае нещо относно местонахождението на Томас Хюстън.
— Откъде го познава? — попита Боуен. — От университета?
— От „Уиспърс“.
— Моля?
— Това е стриптийз клуб на изток от Пиърпонт, Охайо.
— Искаш да кажеш, че човекът е имал таен живот?
— Проучване за романа му.
— Удобно извинение, нали? Върши работа за всичко, в което би могъл да се забърка един мъж.
— Ще се върна след около два часа.
— С патрулна кола ли отиваш?
— Не и този път. Не искам да се набивам на очи.
— Е, невзрачната ти таратайка е идеална за целта. Мислиш ли, че ще успее да те закара дотам и да те върне?
— Когато заема мястото ти, ще си купя линкълн — подхвърли и тръгна към изхода.
— Ей! — каза Боуен.
Демарко отново се обърна към него.
— Ще минаваш ли по 62 на запад към междущатската?
— Нямам намерение да ти нося шибани спаначени рула — отсече.
— Правят ги само в един ден от седмицата. Какво толкова ще ти стане?
— Да ти приличам на разносвач на храна?