— За малко.
— Частен танц на дивана?
— Той плащаше за това, но…
— Но какво?
— Не сме го правили. Никога не сме го правили.
— Какво правехте тогава?
— Просто си говорехме.
— Говорехте си. В стаята, където се провеждат танците на диван.
— Никога не сме правили нищо повече, кълна се.
— Добре. И за какво си говорехте?
— Той пишеше книга за стриптийзьорка. Питаше ме разни неща.
— Какви неща, Дани?
— Неща, които един писател би искал да разбере, предполагам. Например как се чувствам, когато съм на сцената или в стаята за шампанско с клиент. За какво си мисля, докато ме гледат. За какво си мисля, когато се прибера вкъщи.
Демарко кимна.
— Това обаче са само три въпроса. А той е идвал в „Уиспърс“ пет или шест пъти, нали така?
— Вижте, след първия път вече не беше като интервю. С него… просто си говорехме. Той беше добър човек, много мил.
— Искаш да кажеш, че в стаята за шампанско помежду ви не е имало физически контакт, така ли?
— Нямаше. Кълна се. Сядах до него на кушетката и просто си говорехме. Това е всичко, което някога сме правили.
— И никога не си се срещала с него извън „Уиспърс“?
— Само първия път.
— Разкажи ми за първата ви среща, Дани.
— Една сутрин бях излязла да потичам. Обичам да тичам рано, когато навън няма хора.
— В Ери?
— Не, тук.
— Не видях парк в града.
— Има общински парк, но аз не бях там, а на велоалеята, която върви успоредно на железопътната линия, пресича канала и продължава чак до Шейдитаун.
— Къде се намира Шейдитаун?
— На около пет километра южно оттук.
— И къде точно на тази алея срещна Томас Хюстън?
— Шейдитаун е съвсем малко селце. Едва ли имат и пощенска станция. Но веднага след отбивката от Шосе 18 има едно местенце до канала. Дори не знам дали си има име. Просто няколко маси за пикник и скари за барбекю, но велоалеята минава оттам и продължава още стотина метра. После просто свършва.
— Значи тичаш в едната посока, после се обръщаш и поемаш обратно.
Тя кимна и задъвка устната си, после подпъхна ръце под краката си.
— А къде беше Томас по тази алея?
— В парка. На първата маса за пикник.
— И ти се задаваш по алеята…
— Почти по цялото протежение на алеята от едната й страна е или каналът, или железопътната линия. От дясната страна в посока към Шейдитаун и от лявата на връщане.
— А от другата страна какво има? Шосе?
— Да, но то не се вижда от велоалеята. От другата й страна винаги има дървета или гъсти храсти. Ако не се чуваше автомобилният трафик, човек дори не би разбрал, че там има шосе.
— И ти се чувстваш спокойна да тичаш там рано сутрин?
— Нося си лют спрей и свирка.
Демарко се усмихна. „Божичко“ — помисли си.
— Та, точно когато велоалеята навлиза в малката зона за пикник, от същата тази страна се открива голяма поляна с маси и разни неща. Първата маса е точно до храстите. Всъщност, когато си на пътеката, дори не виждаш масата, докато не се озовеш точно до нея, а тя е на около метър встрани от алеята.
— И точно там беше седнал Томас.
— Беше много стряскащо. Никога не съм срещала, когото и да било там рано сутрин. И изведнъж попадам на този мъж.
— Какво се случи?
— Той ме уплаши. Беше… Каза ми, че е чул стъпките ми. Чул дишането ми, представяте ли си? Седеше си там, приведен леко напред, и се опитваше да надникне зад храстите. Обаче рано сутрин е мъгливо, особено ако е валяло през нощта. И аз връхлетях отгоре му за изненада и на двама ни. Едва не стъпих върху главата му.
Дани се усмихна и се загледа в краката си. Демарко чакаше.
— Той се отдръпна тъкмо навреме, а може и да съм надала лек писък или по-скоро ахване. Както и да е, препънах се в собствените си крака и за малко да падна в канала.
— А после?
— Той скочи да ми помогне. Но аз вече бях извадила лютия спрей. — Отново се усмихна. — Беше толкова смешен. Вдигна и двете си ръце във въздуха, седна отново на масата и каза: „Не мърдам. Не мърдам от мястото си. Само ми кажи дали си добре“.
— И добре ли беше?
— Навехнах си глезена.
— А после как се прибра вкъщи?
— Стояхме си така в продължение на петнайсетина минути: той на масата, аз с лютия спрей в ръка. Томас ми каза как се казва, къде преподава, имената на децата си и на съпругата си… Дори ми подхвърли портфейла си, за да погледна снимките и личната му карта. Така че накрая… се съгласих. Позволих му да ме закара вкъщи.