— И това беше всичко?
Тя поклати глава.
— Дотогава вече го бях разпознала. Знаех, че е известен писател. Казах му, че четем втория му роман на лекциите по литература.
— В университета „Пен Стейт“?
Дани кимна.
— Последен курс. Специалност „Начално образование“.
— И…
— Той просто излъчваше… непринуденост и спокойствие. Създаваше впечатление, че проявява интерес към мен, макар да бе известен и талантлив писател. Почувствах се поласкана. Така че, когато го попитах върху какво работи в момента, той ми каза…
— И ти му разказа за „Уиспърс“.
— По пътя към апартамента ми Томас се отби в денонощен магазин и взе по едно капучино за двама ни. После паркира отвън и просто си говорихме в колата известно време. И да, казах му за „Уиспърс“.
— Така си станала неговата Анабел.
— Той никога не го е казвал всъщност. Прекарваше повече време с мен, отколкото с останалите момичета, но никога не е казвал, че пише за мен. А и това е литературна измислица, нали?
— Ти ли си единственото момиче, на което е плащал за частни танци?
— Доколкото ми е известно.
— Значи може би в тази част от срещите ви е имало нещо повече от разговори?
Момичето вдигна поглед към него.
— Той каза, че му напомням за съпругата му, когато е била на моята възраст. Само че нейната коса била малко по-тъмна.
— Това обаче не отговаря на въпроса ми, нали?
— Никога не ме е докосвал. Не и по този начин. Дори не се е опитвал. Нито веднъж.
Демарко обмисли дали да я попита какво би се случило, ако Хюстън се бе опитал да я докосне. Но после реши, че отговорът е без значение.
— И след онази първа среща в парка той е идвал в „Уиспърс“ всеки четвъртък. Прекарвала си двайсет минути с него в стаята за шампанско и сте си говорили.
— Това е — каза тя. — Това е всичко. — Няколко секунди по-късно добави: — Само дето не беше всеки четвъртък. Пропусна един.
— Помниш ли кога?
Дани се замисли, преди да отговори.
— Трябва да е било в четвъртъка преди последното му посещение.
— Ти попита ли го за причината?
— Каза, че е бил извън града по работа.
Демарко се опита да се сети за още нещо, което би могъл да я попита.
— Какво друго можеш да ми кажеш за връзката си с него?
Тя се замисли няколко секунди.
— Дадох му телефонния си номер.
— Дала си му го? Кога?
— Последния път, когато дойде в „Уиспърс“. Просто… струваше ми се нелепо да плаща за услуги и всичко останало само за да си говори с мен. Така че му го казах. И му дадох номера си. Той обеща да ми благодари в новата си книга. Каза, че някой ден би искал да ме запознае със съпругата си.
След последното изречение очите й се насълзиха.
— Той даде ли ти своя телефонен номер? — попита Демарко.
Дани кимна.
— Каза ми, ако някога се нуждая от нещо, просто да му се обадя.
— А той някога обади ли ти се? Или ти на него?
— Не се е обаждал. Нито пък аз на него.
Демарко се загледа в нея. Момичето седеше с наведена глава и бършеше сълзите от ъгълчетата на очите си.
„Дали е заради великодушието му? — запита се. — Затова ли плаче? И дали великодушието му е било истинско?“
Нямаше отговори на въпросите си. Накрая каза:
— Защо искаше да избягаш от мен, Дани?
— Не знам. Ти си полицай. Всички от семейството на Томас са били убити, а той е в неизвестност. Аз прекарах известно време с него в клуба… Уплашила съм се навярно.
Демарко я наблюдаваше внимателно.
— Значи тази година ти е последна в университета?
— Остава ми само педагогическата практика в училище през пролетта и приключвам. Дипломирам се, намирам си работа и евентуално започвам да водя нормален живот за разнообразие.
— Имаш ли си приятел?
— Има един мъж, с когото се виждам.
— Той знае ли, че си стриптийзьорка?
— Живее в Питсбърг. Виждаме се само когато аз ходя там.
— А родителите ти знаят ли?