Тя не помръдна. Единствено раменете й се разтресоха. Демарко видя как върху ръба на дивана капна една сълза, после втора.
Пристъпи към нея и положи ръка върху главата й.
— Може да се наложи да ти се обадя пак, Дани, ако се сетя за още нещо, което да те питам. Пази се, когато тичаш, чу ли? Знам, че сутрин е приятно, но… пази се.
38
Веднага щом се прибра в службата, Демарко остави върху бюрото на Боуен дългата и тясна бяла хартиена торба.
— Искаш ли половината? — попита шефът му.
— Искам шест долара и четиридесет и девет цента.
Боуен посегна към портфейла си.
— Научи ли нещо полезно?
— Не, ако трябва да отговоря веднага. Но ще обмисля всичко, за да съм сигурен. Струва ми се, че нещо куца в цялата работа.
— Откри ли момичето?
Младият мъж остави една банкнота от пет долара и две по един в края на бюрото. Демарко ги взе, сгъна ги и ги пъхна в джоба си.
— Открих я, но нямаше сензационни откровения. Тя е просто едно хлапе. При това свястно.
Боуен разопакова спаначеното руло — дълга тръба от печено тесто за пица, напълнена със спанак, гъби и лепкава моцарела.
— Сигурен ли си, че не искаш да го опиташ?
— Не, не съм гладен. Вече го облизах няколко пъти по пътя насам.
Шефът му се ухили, вдигна рулото към устата си и отхапа единия край.
— Не се ли е натискала със заподозрения?
— Казва, че не е. Склонен съм да й вярвам.
— Защо й гласуваш доверие?
— Може ли да довършим този разговор друг път, когато от устата ти не висят спанак и моцарела?
— Искам да знаеш, че има неща, които все още ме тревожат…
— Крем против хемороиди, обилно. Действа безотказно.
— Казвам само, че познаваш Хюстън. Може би това влияе на преценката ти, а може би не.
— А ти може би нямаше да имаш хемороиди, ако не седеше на сплескания си задник по цял ден.
Боуен махна с ръка:
— Тръгвай. Предпочитам да остана насаме с тази красота. Направо съм в рая.
Демарко влезе в кабинета си, седна зад бюрото и впери поглед в скрийнсейвъра на монитора: черен фон и вихър от точки. Уж трябваше да създават усещането за звезди, които се движат край теб, докато се носиш в открития космос, но Демарко ги възприемаше по-скоро като снежна буря в тъмна нощ — Полярният експрес, който фучи срещу него от езерото Ери.
Чудеше се какво го е напрегнало толкова. Откакто напусна Албион, усещаше нервите си оголени и опънати. Нещо се прокрадваше по ръба на съзнанието му и се хилеше злобно; нещо, което не можеше да назове, а би трябвало да знае. Почти се сещаше кое е, но му се изплъзваше.
Взе лист хартия и го обърна хоризонтално пред себе си, най-отгоре, на равни разстояния едно от друго, изписа три имена: „Дани. Бони. Хюстън.“.
Под името на Дани написа „Анабел“, а отдолу — „Вярвам й“.
Под името на Бони написа: „Не й вярвам“.
А под името на Хюстън: „Защо Шейдитаун на разсъмване? Пропуснал един четвъртък в «Уиспърс» — защо? Казал на Дани, че е бил извън града по работа. Бони пропусна да спомене въпросния четвъртък“.
Но барманката не пропусна да спомене Дани. Можеше да му даде две имена на които и да било стриптийзьорки. Но едната от тях случайно се оказа момичето на Хюстън. Защо? Бони можеше да предпази Дани и да му даде друго име. Това подарък ли беше? Или отвличане на вниманието?
Загледа се в листа. В тази ситуация имаше нещо повече от онова, което бе записал, знаеше го, но какво пропускаше? Не разсъждаваше правилно, не виждаше връзките. Извади мобилния си телефон и набра номера на Дани. Този път не си направи труда да блокира своя.
— Два въпроса — каза й след нейното „ало“. — Кой е охранителят на клуба?
— Текс ли имаш предвид? — попита младата жена.
— Слаб, кокалест, с криви зъби. Събира парите на входа.
— Това е Моби — поясни тя.
— А кой е Текс?
— Текс е едър, не много висок, мускулест и набит, сещаш ли се? С бръсната глава и вид на касапин.
— Нямаше такъв човек, когато бях там.
— Може и да не си го видял. Той прекарва по-голямата част от времето си на горния етаж, наблюдава всичко през еднопосочното огледало.
— Знаеш ли второто му име? Или къде живее?
— Не, но Бони би трябвало да знае. Почти съм сигурна, че между тях има нещо.